език по устните си, — сякаш бе вкусила нещо неприятно. — Добре, влизайте тогава, но нека първо да се махна от пътя ви. Готово. Влизайте.
Косата й беше сплетена на две големи плитки, които се увиваха около главата й в сложна геометрична фигура. Бейли се зачуди колко ли време й отнема да си подреди косата по този начин, но после си спомни, че по всяка вероятност безпогрешните механични пръсти на някой робот вършат тази работа.
Прическата подчертаваше овалното й лице и го правеше симетрично; беше ако не красиво, поне приятно. Не носеше грим, а и дрехите й служеха само за да прикрият тялото. Те бяха в убит тъмносин цвят, с изключение на лилавите ръкавици, които покриваха ръцете й до лактите и дразнеха с контраста си. Очевидно те не бяха част от обичайния й костюм. Бейли забеляза издутината на единия й пръст, отдолу имаше пръстен.
Застанаха в противоположните краища на стаята, обърнати един към друг.
Бейли каза:
— Това не ви харесва, нали, госпожо?
Клориса сви рамене.
— Защо да ми харесва? Не съм животно. Но мога да го изтърпя. Човек свиква, когато се занимава с… с… — тя замълча, а после вирна брадичка, сякаш бе взела решение да каже, без да й трепне окото, онова, което имаше да казва, — с деца. Произнесе думата точно и старателно.
— Говорите така, сякаш работата, която вършите, не ви допада.
— Работата е важна, трябва да се върши. Но не ми харесва.
— А на Рикейн Делмар харесваше ли му?
— Мисля, че не, но не го показваше. Той беше добър соларианин.
— И беше маниак.
Клориса изглеждаше озадачена. Бейли добави:
— Вие самата го споменахте. По време на видеоконтакта ви казах да се облечете сама, а вие ми отвърнахте, че съм маниак като шефа ви.
— О, той беше наистина стриктен. Дори и по видеофона не си позволяваше волности. Беше винаги порядъчен.
— Това необичайно ли е?
— Не би трябвало да е така. В идеалния случай се предполага човек винаги да е стриктен, но никой не е. Не и по време на видеоконтактите. Защо да си правим труда, щом като не става въпрос за лично присъствие? Знаете ли? Аз самата никога не се престаравам, освен пред шефа. С него трябваше да си официален.
— Харесвахте ли доктор Делмар?
— Той беше добър соларианин.
Бейли каза:
— Назовахте това място ферма и споменахте за деца. Деца ли отглеждате тук?
— От едномесечна възраст. Всички зародиши на Солария идват тук.
— Зародиши ли?
— Да. — Тя се намръщи. — Получаваме ги един месец след зачеването. Това смущава ли ви?
— Не — отговори Бейли кратко. — Можете ли да ме разведете из фермата?
— Мога. Но спазвайте разстоянието.
Продълговатото лице на Бейли доби сурово изражение, когато погледна отгоре по протежение на дългата стая. Пред тях имаше стъклена преграда. От другата страна, беше сигурен в това, имаше безупречна температура, безупречна влажност, безупречна асептика. Всяка от тези банки, подредени ред върху ред, съдържаше по едно малко същество, плуващо във водниста течност с прецизно определен състав, обогатена с хранителна смес в идеални пропорции. Животът и растежът следваха своя ход.
Малки създания, някои по-дребни от половината му юмрук, с големи глави, с нежни, нарастващи крайници и със следи от изчезващи опашки, се гърчеха пред него.
Клориса, отдалечена на двайсет стъпки, попита:
— Как ви харесва това, инспекторе?
Бейли каза:
— Колко са?
— По данни от тази сутрин, сто петдесет и две. Получаваме петнайсет до двайсет всеки месец и толкова довеждаме до пълнолетие.
— Това заведение единствено ли е на планетата?
— Да. То е достатъчно да поддържа броя на населението постоянен — двайсет хиляди, при продължителност на живота триста години. Сградата е съвсем нова. Доктор Делмар лично надзираваше строителството и направи много изменения в процедурата. Сега ембрионалната смъртност е практически сведена до нула.
Между редиците с банки сновяха роботи. Те спираха пред всяка от тях, неуморно и педантично проверяваха индикаторите, разглеждайки малките зародиши вътре.
— Кой оперира майките? — попита Бейли. — Искам да кажа, кой изважда зародишите?
— Доктори — отвърна Клориса.
— Доктор Делмар?
— Разбира се, че не. Медици. Нима мислите, че доктор Делмар би стигнал дотам да… Е, няма значение.
— Защо не използувате роботи?
— Роботи в хирургията? Първият закон създава големи затруднения, инспекторе. Един робот би могъл да извърши операция на апендикса, за да спаси човешки живот, ако знае как, но се съмнявам, че след това ще е годен за употреба без основен ремонт. Разрязването на човешка плът е травма за позитронния мозък. Хората-лекари успяват да свикнат с това. Даже и с личното присъствие, което е неизбежно.
Бейли каза:
— Забелязвам, че все пак за зародишите се грижат роботи. Вие и доктор Делмар намесвате ли се изобщо?
— Понякога, когато нещата не вървят добре. Например ако има смущения в растежа на зародиша. На роботите не може да се разчита за правилна преценка, когато става дума за човешки живот.
Бейли кимна.
— Предполагам, че рискът да сгрешат и да погубят един живот е прекалено голям.
— Съвсем не. Рискът да надценят един живот и да го спасят по грешка е прекалено голям. — Лицето й доби строг израз. — Като инженери-ембриолози, Бейли, ние се грижим да се раждат здрави деца; здрави. Дори най-прецизният генен анализ на родителите не е гаранция, че всички генни пермутации и комбинации ще бъдат благоприятни, да не говорим за вероятността от мутации. Това е най-главната ни грижа, неочакваната мутация. Броят им е сведен до по-малко от едно на хиляда, но това ще рече, че средно веднъж на десет години имаме проблеми.
Тя го подкани с ръка и той я последва по балкона.
— Ще ви покажа яслите и спалните на подрастващите. Те представляват много по-голям проблем от зародишите. При тях можем да разчитаме на труда на роботите само в ограничена степен.
— Защо?
— Ще разберете, Бейли, ако поне веднъж се опитате да научите някой робот колко важно нещо е дисциплината. Първият закон ги прави почти невъзприемчиви към този факт. И не се съмнявайте, че малките разбират това, преди да са се научили да говорят. Наблюдавах как едно тригодишно дете беше приковало цяла дузина роботи на местата им с писъците си: „Ще ме нараните. Боли ме.“ Само един изключително усъвършенствуван робот може да разбере, че детето лъже умишлено.
— Делмар успяваше ли да се справи с децата?
— Обикновено да.
— Как го правеше? Ходеше ли при тях да им налива разум в главите?
— Доктор Делмар ли? Да ги докосва? О, небеса! Разбира се, че не! Но умееше да разговаря с тях. А на роботите умееше да дава специални заповеди. Виждала съм го да наблюдава по видеото някое дете в продължение на петнайсет минути, и през цялото това време да държи един робот в готовност да го шляпне
