— Не.
— Да — решително я парира Д.Ж. — На два пъти Праотецът е правил за вас повече, отколкото бихте могла да му изплатите. Него вече го няма, за да си поиска обратно дълга — една малка част от него. Аз съм наследил правото да го сторя.
— Но какво бих могла да направя за вас, ако дойда? — отчаяно попита Гладиа.
— Ще видим. Ще дойдете ли?
Гладиа отчаяно търсеше начин да откаже. Нима тази беше причината, поради която през последните двайсет и четири часа Илайджа за сетен път беше станал ненадейно част от живота й? Защото щяха да отправят към нея едно невъзможно искане именно в негово име, което тя нямаше да има сили да откаже?
— Какъв смисъл има да се съгласявам? — упорстваше тя. — Така или иначе, Съветът няма да ми разреши да дойда с вас. Няма да допуснат един аврорианец да замине със заселнически кораб.
— Милейди, вие сте живяла на Аврора двайсет десетилетия и си мислите, че родените аврорианци ви смятат за аврорианка. Не е така. За тях вие си оставате соларианка. Ще ви пуснат.
— Няма — заинати се Гладиа, усещайки как сърцето й бие лудешки и как кожата й настръхва. Той беше прав. Представи си Амадиро, който определено я смяташе за соларианка и нищо повече. Ала упорито повтори „Няма“, сякаш се мъчеше да убеди в противното самата себе си.
— Ще ви пуснат — отвърна Д.Ж. — Не ви ли посети един човек от Съвета, за да ви помоли да се видите с мен?
— Помоли ме само да докладвам за този разговор. Както и ще направя — демонстративно заяви Гладиа.
— Щом искат да ме шпионирате тук, в собствения ви дом, милейди, помислете колко повече ще са склонни да ме шпионирате на Солария.
Той почака за отговор, но след като такъв не последва, продължи с нотка на отегчение:
— Милейди, ако вие откажете, няма да ви насилвам, защото просто ще бъде излишно. Те ще ви накарат. Но аз не искам да се стига дотам. Праотецът нямаше да го иска, ако беше тук. Той би желал да дойдете с мен единствено от благодарност към него… Милейди, Праотецът се е жертвал за вас в изключително трудни ситуации. Няма ли да се постараете да направите нещо в негова памет?
Сърцето на Гладиа замря. Тя разбра, че повече няма да може да устои.
— Не мога да отида никъде без роботи — рече тя.
— Друго не съм и очаквал — Д.Ж. се усмихваше отново. — Защо не вземете моите два адаша? Трябват ли ви повече?
Гладиа погледна към Данил, но той стоеше неподвижно. Погледна към Жискар — същото. И тогава й се стори, само за миг, че той съвсем лекичко поклати глава — нагоре и надолу.
Трябваше да му вярва.
— Е добре, ще дойда с вас — заяви тя. — Тези два робота са всичко, от което ще имам нужда.
ЧАСТ ВТОРА
СОЛАРИЯ
Глава 5
Изоставената планета
14
Гладиа се озова на борда на космически кораб за пети път в живота си. Преди доста време бяха ходили със Сантирикс на планетата Евтерпа. Тропическите й лесове се смятаха за неповторими, особено под романтичния блясък на нейната ярка луна, наречена Бисер.
Тропическите лесове наистина се оказаха потънали в пищна зеленина, дървета бяха старателно засадени в стройни редици, а безобидните представители на животинския свят грижливо подбрани така, че да допълват колорита и естетическата наслада от природата.
Сателитът с диаметър цели 150 километра обикаляше толкова близо до Евтерпа, че искреше със сияйния блясък на диамант. Разстоянието наистина беше нищожно малко, дори позволяваше да се види как сателитът преминава по небосклона от запад на изток, изпреварвайки планетата, която се въртеше с много по-бавно. Когато заставаше в зенита си, Бисер засияваше силно и помръкваше, когато се спускаше към хоризонта. Първата нощ туристите следяха изгрева на луната очаровани, втората — не чак толкова, а третата с леко раздразнение — при положение че въпросните нощи бяха ясни, което обикновено не се случваше.
Местните жители никога не поглеждаха към луната, бе забелязала Гладиа, макар че, разбира се, шумно я превъзнасяха пред туристите.
Общо взето, пътуването й хареса, но най-ярко си спомняше радостта от тяхното завръщане на Аврора. Тогава Гладиа реши да не пътува повече никога освен в крайно наложителни случаи. (Като се замисли, трябва да е било най-малко преди осем десетилетия.)
Известно време тя живя преследвана от страха, че мъжът й може да настои да направят още едно пътешествие, но той никога не спомена подобно нещо. Може би, често си мислеше тя в онези години, беше решил за себе си същото и сигурно се е опасявал от своя страна, че тя може да пожелае да попътува.
Нежеланието им да пътуват не ги правеше странни. Като цяло аврорианците — всъщност космолитите изобщо — бяха по-скоро домашари. Техните планети, техните имения бяха твърде уютни. В крайна сметка нима имаше нещо по-хубаво от това за теб да се грижат твоите собствени роботи — роботите, които разбират всеки твой знак, а съответно познават и всичките ти навици, дори желанията, които не е нужно да изказваш на глас.
Гладиа се размърда неспокойно. Може би Д.Ж. бе имал предвид именно това, когато говореше за декадентството на роботизираните общества?
И така, след всичките тези години тя отново бе в космоса. При това на борда на един земен кораб.
Не беше видяла много от него, но малкото, което успя да зърне, ужасно я потисна. Изглежда, тук не признаваха друго освен правите линии, острите ъгли и гладките повърхности. Очевидно нарочно избягваха всичко, което можеше да изглежда по-раздвижено. Като че ли само функционалното имаше право на съществуване. Макар че нямаше представа какво всъщност съответства на понятието функционалност по отношение на предметите в един кораб, Гладиа имаше чувството, че то се изчерпва само с най- необходимото, с възможността да стигнеш от една точка до друга по най-краткия път.
На Аврора (а би могло да се приеме, че и на Външните светове като цяло, макар че Аврора беше най- напред в това отношение) съществуваше градация в изискванията към предметите. В основата лежеше функционалността — нямаше отърване от нея, освен при чисто декоративните предмети, — после задължително идваше ред на естетическата стойност за физическите сетива и накрая — на реалната способност за духовно удовлетворение.
Колко далеч по-добър вариант!… А може би всъщност това беше белег на такова неудържимо развихряне в областта на човешкото творчество, че космолитите едва ли биха могли да се върнат към живота в суровата и неразкрасена Вселена… и дали това водеше към добро? Нима бъдещето щеше да принадлежи на тези ограничени привърженици на геометрията? Или просто заселниците все още не бяха открили сладостта на живота?
Но всъщност, ако в живота наистина имаше толкова много сладости, защо тогава тя самата бе изпитала толкова малко?
Гладиа нямаше никакви задължения на кораба и не й оставаше нищо друго, освен да си блъска главата в порочен кръг над подобни въпроси. Този Д.Ж., този произлязъл от Илайджа Бейли варварин й бе предал хладната си увереност, че Външните светове загиват, макар че дори за своя кратък престой на Аврора той би могъл (или поне би трябвало) да види, че отвсякъде е заобиколен от богатство и спокойствие.
Тя се помъчи да избяга от своите мисли с гледане на холофилмите, които й бяха дали. Взираше се не без известно любопитство в трепкащите, подскачащи образи на прожекционния екран. Действието в приключенската история (всички филми бяха приключенски) се развиваше със стремителна бързина, която
