разбере, че животът й на Солария е бил нещастен, че е приела Аврора напълно за свой дом и че никога не би пожелала да се върне на родната си планета?
— Да, имаше го и това. Беше съвсем ясно изразено в нейното съзнание. И двете емоции, и двете чувства съществуваха успоредно и едновременно. Често съм забелязвал подобни неща при човешките същества — едновременното наличие на две противоположни чувства.
— Такова състояние не ми се струва логически оправдано, приятелю Жискар.
— Съгласен съм и единственият извод, до който мога да стигна, е че невинаги или не във всяко едно отношение човешките същества са логични. Ето една от причините, поради които е толкова трудно да се установят Законите, управляващи човешкото поведение… В случая с мадам Гладиа от време на време съм долавял нейния копнеж по Солария. Обикновено той оставаше добре скрит, замъглен от далеч по-силната й неприязън към планетата. Когато дойде новината, че Солария е изоставена, чувствата й се промениха.
— Защо? Какво общо има изоставянето на Солария с преживяното в младежките години от мадам Гладиа, което е предизвикало нейната неприязън? Или друго — след като е потискала своя копнеж по планетата през цялото време, докато там е имало изградено общество, защо изведнъж тези задръжки падат при изоставянето на Солария? И защо мадам Гладиа ще изпитва нов копнеж по един свят, който сигурно се е променил до неузнаваемост за нея?
— Не мога да ти обясня, приятелю Данил, защото колкото по-отблизо опознавам човешкото съзнание, толкова повече се отчайвам от невъзможността да го разбера. Да проникваш в съзнанието на хората има своите добри, но и лоши страни. Често ти завиждам за простия начин, по който определяш своето поведение и който е резултат на твоята неспособност да виждаш под повърхността.
— Не си ли правил догадки, приятелю Жискар? — настояваше Данил.
— Предполагам, че й е мъчно за изоставената планета. Тя е напуснала преди двайсет десетилетия…
— Била е прогонена.
— Сега го възприема като дезертьорство. Сигурно се измъчва с болезнената мисъл, че първа е дала пример; че ако не е било нейното заминаване, никой друг не би я последвал и планетата все още би била щастливо обитавана. Тъй като не мога да чета мислите й, само налучквам нещата — вероятно не много коректно — въз основа на нейните чувства.
— Но тя не може да е послужила за пример, приятелю Жискар. Тъй като от нейното заминаване са минали двайсет десетилетия, не може да съществува доказуема причинна връзка между това много по- ранно събитие и другото, станало по-късно.
— Съгласен съм, но понякога хората намират удоволствие в подхранването на болезнени емоции; в безпричинното или противното на здравия разум самообвинение… Във всеки случай мадам Гладиа изпитваше толкова силно желание да се завърне, че ми се стори необходимо да отслабя инхибиторния фактор, който я възпираше да се съгласи да тръгне. Нужна бе съвсем лека намеса. Аз самият смятам, че тя трябва да отиде, тъй като това означава, че ще заведе и нас. Но ме притеснява смътното чувство, че е много вероятно пътуването по-скоро да ни създаде неприятности, отколкото да ни донесе полза.
— В какъв смисъл, приятелю Жискар?
— Съветът с готовност пусна мадам Гладиа да придружи заселника. Може би тяхната цел е да си осигурят отсъствието на мадам Гладиа от Аврора в един критичен период от време, когато се подготвя поражението на Земята и Заселническите светове.
Данил сякаш се бе замислил над думите му. Във всеки случай мълча доста дълго, преди да попита:
— Но според теб какво точно са целели с отсъствието на мадам Гладиа?
— Не мога да разбера, приятелю Данил. Искам да чуя твоето мнение.
— Не съм мислил по въпроса.
— Помисли сега! — ако Жискар беше човек, думите му щяха да прозвучат като заповед.
Последва една още по-дълга пауза, след което Данил каза:
— Приятелю Жискар, до мига, в който д-р Мандамъс се появи в имението на мадам Гладиа, тя не е проявявала никакъв интерес към политиката. Беше приятелка на д-р Фастълф и Илайджа Бейли, но това приятелство се крепеше от личната привързаност, а не от идеологически схващания. Още повече те и двамата вече си отидоха от този свят. Мадам Гладиа изпитва неприязън към д-р Амадиро, която е споделена, но и това е на лична основа. Взаимните им чувства са на възраст два века, но на практика никой от тях не е предприел нищо, с което да промени положението. Напротив, и двамата упорито подхранват омразата си. Не може да съществува никаква причина, поради която д-р Амадиро, който в момента има доминиращо влияние в Съвета, да се страхува от мадам Гладиа или да си прави труда да я отстранява.
— Пропускаш факта — отбеляза Жискар, — че като отстрани мадам Гладиа, той отстранява и нас двамата. Вероятно е бил съвсем сигурен, че тя няма да тръгне без нас. И така не е ли възможно ние да му се струваме опасни?
— За цялото наше съществувание, приятелю Жискар, ние никога и по никакъв начин не сме давали повод на някой да се съмнява, че можем да застрашаваме с нещо д-р Амадиро. Той няма причини да се страхува от нас. Не знае нито за твоите способности, нито как си се възползвал от тях. Защо тогава ще си прави труда да ни отстранява временно от Аврора?
— Временно ли, приятелю Данил? Защо смяташ, че намеренията му са да ни отстрани временно? Той сигурно знае по-добре от заселника какво става на Солария и освен това знае, че заселникът и неговият екипаж ще бъдат унищожени, а заедно с тях и мадам Гладиа, и аз, и ти. Може би унищожението на кораба на заселника е главната му цел, но смъртта на приятелката на д-р Фастълф и неговите роботи би представлявала за него една допълнителна награда за усилията.
— Но той не би рискувал да избухне война със Заселническите светове — възрази Данил, — защото унищожението на техния кораб би могло като нищо да я предизвика. А моментното удоволствие от това, че ни е унищожил, няма да направи риска по-оправдан.
— А не можем ли да допуснем, приятелю Данил, че д-р Амадиро се стреми именно към война; че той не предвижда никакъв риск, а си доставя само допълнителното удоволствие да се отърве от нас двамата?
— Приятелю Жискар — спокойно отвърна Данил, — в това няма логика. При сегашните условия заселниците биха спечелили всяка война. Психологически те са по-подготвени за незгодите на войната. Разпръснати са на повече планети и следователно могат да приложат по-успешно тактиката на убождането с игла. Няма какво толкова да загубят на относително примитивните си планети, докато космолитите има за какво да съжаляват на своите удобни, високо организирани светове. А ако заселниците са склонни да приемат унищожението на една от техните планети в замяна на унищожението на един от Външните светове, космолитите моментално ще се предадат.
Но дали една такава война би се разиграла при „сегашните условия“? Ами ако космолитите имат някакво ново оръжие, с помощта на което бързо биха победили заселниците? Дали кризата, пред която се изправяме, не се състои именно в това?
В такъв случай, приятелю Жискар, победата би била по-сигурна и по-пълна, ако се атакува неочаквано. Защо да си правят труда да провокират една война, която би могла да започне с внезапно нападение на заселниците по Външните светове и да предизвика големи разрушения?
— Може би новото оръжие се нуждае от изпробване и разрушаването на поредицата кораби на Солария представлява някакъв тест?
— Ако не можеха да измислят такъв начин на тестване, който би запазил в тайна съществуването на оръжието, космолитите щяха да са най-безпросветните човешки същества.
Сега дойде ред на Жискар да се замисли.
— Добре тогава, приятелю Данил, как ще обясниш това наше пътуване? Как ще обясниш готовността, направо нетърпението, с което Съветът ни изпрати да придружим заселника? Заселникът каза, че те ще наредят на мадам Гладиа да тръгне, и те в действителност го направиха.
— Не съм мислил по въпроса, приятелю Жискар.
— Тогава помисли сега — думите му отново носеха оттенък на заповед.
— Така и ще направя — отвърна Данил.
Проточи се дълго мълчание, но докато чакаше, Жискар не даваше никакви признаци на нетърпение.
Най-после Данил заговори — бавно, сякаш налучкваше пътя сред неведомия лабиринт на мислите си.
