оставяше малко време за разговори и никакво за размисъл — както и за наслаждение. Както в случая с мебелировката им.
Д.Ж. намина по средата на един филм, който тя отдавна беше престанала да следи. Не успя да я изненада. Роботите, които пазеха на вратата, сигнализираха своевременно за идването му и нямаше въобще да го пуснат, ако тя не желаеше да го приеме. Данил влезе заедно с него.
— Как сте? — попита Д.Ж. — Няма нужда да го изключвате. Ще погледам с вас — добави той, когато Гладиа докосна с ръка едно копче, при което образите избледняха, сгърчиха се и изчезнаха.
— Не се налага — каза тя. — Писна ми вече.
— Добре ли се чувствате?
— Не съвсем. Малко съм… изолирана.
— Съжалявам. Но пък на Аврора се чувствах изолиран аз. Не позволиха на никой от моите хора да дойде с мен.
— Да не би сега да си отмъщавате?
— Съвсем не. Преди всичко, позволих ви да вземете два робота по ваш избор. И после не аз, а хората от екипажа наложиха това положение. Не харесват нито космолитите, нито роботите… Но защо недоволствате? Изолацията не ви ли помага да преодолеете страха от евентуална зараза?
Гладиа го изгледа високомерно, но в гласа й прозвучаха нотки на умора.
— Чудя се дали не съм остаряла прекалено много, за да се страхувам от инфекции. В много отношения ми се струва, че съм живяла достатъчно дълго. Пък и нали нося ръкавици и филтър за нос… Мога да си сложа и маска, ако се наложи. Освен това се съмнявам, че ще рискувате да ме докоснете.
— Както и никой друг на кораба — решително заяви Д.Ж., посягайки с ръка към някакъв предмет, който висеше окачен на десния му хълбок.
Гладиа проследи с поглед движението му.
— Какво е това? — попита тя.
Д.Ж. се усмихна, при което брадата му сякаш проблесна на светлината. Тук-там между кафявите косми имаше червеникави.
— Оръжие — отвърна той и го извади. Държеше го за излятата ръкохватка, която се издуваше над дланта му, сякаш беше направена от нещо меко и при стискането се бе деформирала. Отпред, насочен към Гладиа, стърчеше на около петнадесет сантиметра тънък цилиндър. Не се виждаше никакъв отвор.
— Това може ли да убива хора? — попита Гладиа и протегна ръка към оръжието.
Д.Ж. светкавично го отдръпна.
— Никога не посягайте към чуждо оръжие, милейди. Това е много по-страшно от лошите обноски, защото всеки заселник е обучен да реагира безмилостно на подобни движения и в резултат можете да пострадате.
С широко отворени очи Гладиа отдръпна ръката си и скръсти ръце зад гърба.
— Не ме заплашвайте, че мога да пострадам — каза тя. — Данил няма никакво чувство за хумор в това отношение. На Аврора никой не е такъв дивак, че да носи оръжие.
— Е — отвърна Д.Ж., без да се трогне от квалификацията, — ние нямаме роботи, които да ни пазят… А това устройство не е предназначено за убиване. В известен смисъл то е дори още по-страшно. Излъчва вибрации, които възбуждат нервните окончания, отговарящи на усещането за болка. Причинява много по- силна болка, отколкото можете да си представите. Никой не би помислил да се подложи повторно на подобно изпитание, а на онези, които носят такова оръжие, рядко им се налага да го използват. Наричаме го неврокамшик.
Гладиа направи гримаса.
— Отвратително! Ние имаме роботи, но те никога не нараняват хора, освен в случай на крайна необходимост, а дори и тогава във възможно най-малка степен.
Д.Ж. присви рамене.
— Това звучи много цивилизовано, но малко болка, дори малко насилствена смърт, е за предпочитане пред духовния упадък, който причиняват роботите. Освен това неврокамшикът не е предназначен да убива, а вашите хора имат на корабите си оръжия, които могат да причинят масова смърт и разрушения.
— Това е така, защото в зората на нашата история и ние сме водили войни… когато наследствената ни обремененост от Земята е била все още твърде тежка. Но по-късно сме се променили.
— Използвали сте въпросните оръжия на Земята даже и след като ужким сте се променили.
— Не е… — започна тя и прехапа език.
Д.Ж. кимна.
— Знам. Искахте да кажете: „Не е същото.“ Спомнете си какво ви казах, милейди, ако ви се случи да се зачудите защо моите хора не обичат космолитите. Или защо аз не ги обичам… Но от вас ще имам полза, милейди, и няма да се оставя чувствата да ми попречат.
— Каква полза ще имате от мен?
— Вие сте соларианка.
— Повтаряте все същото. Минали са повече от двайсет десетилетия. Не знам в какво се е превърнала Солария. Как е изглеждал Бейлиуърлд преди двайсет десетилетия?
— Тогава не е съществувал за разлика от Солария, а мога да се обзаложа, че все ще си спомните нещо полезно.
Той стана, кимна насмешливо с глава ужким в знак на вежливост и излезе.
15
Известно време Гладиа остана замислена и с разтревожен вид, после каза:
— Той не се държа никак любезно, не мислиш ли?
— Мадам Гладиа, заселникът очевидно е много напрегнат — отвърна Данил. — Отправил се е към планетата, където са били унищожени два кораба, подобни на неговия, а също и екипажите им. Той е изправен пред голяма опасност, както и екипажът му.
— Готов си да защитиш всеки човек, Данил — в гласа на Гладиа се долавяха нотки на обида. — Голямата опасност съществува и за мен, при това няма да я посрещна доброволно, но аз не се държа грубо.
Данил не отговори.
— Е, може би не е съвсем така — продължи Гладиа. — Всъщност и аз се държах малко грубо, нали?
— Не мисля, че заселникът е обърнал внимание — отбеляза Данил. — Ако ми разрешите, мадам, бих ви предложил да се приготвите за лягане. Стана много късно.
— Чудесно, Данил. Ще се приготвя за лягане, но не мисля, че ще мога да заспя.
— Приятелят ми Жискар е убеден, че ще заспите, мадам, а той обикновено не греши за подобни неща.
Тя наистина заспа.
16
Данил и Жискар останаха в тъмнината насред каютата на Гладиа.
— Тя ще спи дълбоко, приятелю Данил — каза Жискар. — Трябва да си почине. Предстои й опасно пътуване.
— Струва ми се, приятелю Жискар — отвърна Данил, — че ти повлия на решението й да тръгне. Предполагам, че си имал основания.
— Приятелю Данил, ние знаем толкова малко за кризата, която заплашва Галактиката, че трябва да използваме всяка възможност да научим нещо повече. Трябва да разберем какво става на Солария и единственият начин да го направим е като отидем там. А единственият начин да отидем е като направим така, че мадам Гладиа да отиде. Колкото до нейното решение, от моя страна се искаше съвсем минимална намеса. Въпреки шумните й протести тя всъщност искаше да отиде. Мадам Гладиа изпитваше непреодолимо желание да види Солария. Нейната вътрешна болка нямаше да утихне, ако тя не беше заминала.
— Щом ти го твърдиш, значи е така, но все пак съм озадачен. Нали тя често пъти даваше ясно да се
