— Изглежда си вярваш — каза Василия, — но нали разбираш, ти не знаеш онова, което знам аз. Длъжна съм да ти кажа, че без моята намеса ще си останеш победеният. Не ме интересува какво си намислил. Не ме интересува какво е изфабрикувал за теб онзи Мандамъс с тънките устни и вкиснатия си вид…
— Защо го намесваш? — побърза да я прекъсне Амадиро.
— Защото така искам — презрително му се тросна Василия. — Каквото и да е направил или си мисли, че прави, няма да стане. Не се плаши, нямам никаква представа какво може да е то. Но знам, че няма да стане.
— Пак плещиш някакви глупости — каза Амадиро.
— По-добре да ги чуеш тези глупости, Келдън, ако не искаш всичко да рухне. И то не само за теб, а вероятно и за всички Външни светове — всичките до един. Разбира се, може би не желаеш да ме изслушаш. Това си е твое право. Е, какво предпочиташ?
— Защо трябва да те слушам? Откъде накъде?
— Не ти ли казах, че соларианците се готвят да напуснат планетата си? Ако тогава ме беше послушал, това нямаше да те свари неподготвен.
— Въпреки това соларианската криза ще се обърне в наша полза.
— Не, няма — каза Василия. — Може да си го въобразяваш, но няма. Ще бъдеш погубен — без значение как ще реагираш в тази критична ситуация, освен ако не пожелаеш да ме изслушаш.
Устните на Амадиро побеляха и леко затрепериха. Двата века на пълно поражение, които Василия спомена, си казваха своето, а соларианската криза бе влошила нещата още повече. Амадиро просто не можа да намери у себе си сили да заповяда на своите роботи да я изгонят, както би трябвало да направи.
— Добре, кажи го с две думи — каза той навъсено.
— С две думи няма да ми повярваш, затова нека го направя както намеря за добре. Можеш да ме спреш, когато пожелаеш, но в такъв случай ще унищожиш Външните светове. Разбира се, не и докато съм жива, пък и не моето име ще влезе в историята — заселническата история, между другото — като символ на най-грандиозния провал досега. Да говоря ли?
Амадиро се сви в един стол.
— Говори, но щом свършиш, изчезвай.
— Така и смятам да направя, Келдън, освен, разбира се, ако не ме помолиш — много учтиво — да остана и да ти помогна. Да започвам ли?
Амадиро не каза нищо и Василия започна.
— Казах ти, че по време на моя престой на Солария попаднах на едни много странни позитронни схеми. Обзе ме натрапчивата идея, че те представляват опит да се създадат телепатични роботи. Но защо съм си помислила подобно нещо?
— Откъде да знам какви патологични нагони движат твоето мислене? — кисело рече Амадиро.
Василия отмина това с гримаса.
— Благодаря ти, Келдън… Няколко месеца мислих по този въпрос, тъй като благодарение на своята проницателност реших, че става дума не за патология, а за някакъв подсъзнателен спомен. Върнах се мислено в детството си. Фастълф, когото тогава смятах за мой баща, в един от своите изблици на щедрост — нали знаеш, той обичаше да си прави подобни опити от време на време — ми подари един робот.
— Пак ли Жискар? — нетърпеливо промърмори Амадиро.
— Да, Жискар. Вечно Жискар. Наближавах двайсет години и вече имах усет към роботиката — не, по- скоро бих казала, че този усет ми е вроден. Все още нямах достатъчно познания по математика, но затова пък бързо схващах схемите. През изминалите десетилетия неимоверно усъвършенствах знанията си по математика, но не мисля, че съм напреднала кой знае колко по отношение на схемите. „Мъничката ми Вас — казваше често баща ми. Той обичаше да експериментира и с галените имена, за да види как ще реагирам — ти си направо гений на схемите.“ Струва ми се, че наистина бях…
— Пощади ме — простена Амадиро. — Признавам твоя гений. Но междувременно още не съм вечерял, известно ли ти е това?
— Ами — остро рече Василия, — нареди да донесат яденето и ме покани да вечерям с теб.
Свъсил вежди, Амадиро вдигна небрежно ръка и направи бърз знак. Моментално се забеляза тихото раздвижване на роботите.
Василия продължи:
— Играех си да измислям позитронни схеми за Жискар. Отивах при Фастълф — при баща ми, както тогава смятах — и му показвах схемата. Случваше се да поклати глава и да каже през смях: „Ако добавиш това в бедния мозък на Жискар, той повече няма да може да говори и доста ще го заболи.“ Спомням си, че веднъж го попитах дали Жискар наистина може да усеща болка, а баща ми отвърна: „Ние не знаем какво ще усети, но ще се държи като човек, който изпитва огромна болка, така че спокойно можем да кажем, че ще го заболи.“
Друг път взимаше някоя от моите схеми и казваше със снизходителна усмивка: „Е, това няма да му навреди, малка Вас, и може би ще е интересно да се пробва.“
И аз пробвах. Понякога махах схемата отново, но понякога я оставях. Не се забавлявах с Жискар просто заради някакво садистично удоволствие, какъвто можеше да е случаят, ако бях някой друг човек. Истината е, че бях много привързана към него и нямах никакво желание да му причинявам болка. Когато ми се струваше, че в резултат на някое от моите подобрения — за мен те винаги бяха подобрения — Жискар започва да говори по-свободно или да реагира по-бързо и по-интересно без видими признаци на увреждане, аз го оставях.
Един ден обаче…
Роботът, който стоеше на една крачка от Амадиро, никога не би се осмелил да прекъсне госта, освен в изключителни случаи. Амадиро обаче веднага отгатна смисъла на това чакане.
— Готова ли е вечерята? — попита той.
— Да, сър — отвърна роботът.
Амадиро махна малко припряно по посока на Василия.
— Каня те да вечеряш с мен.
Минаха в трапезарията на Амадиро, където Василия никога не бе стъпвала. В крайна сметка Амадиро беше затворен човек и бе печално известен с пренебрежението си към светските мероприятия. Неведнъж му бяха казвали, че ще ще се радва на по-голям успех в политиката, ако дава приеми в дома си, но той винаги се усмихваше учтиво и отвръщаше: „Твърде висока цена за мен.“
Мебелировката бе лишена от всякаква оригиналност и артистичност, което може би се дължеше на факта, че не приема хора в дома си, помисли си Василия. Едва ли можеше да има нещо по-обикновено от масата, съдовете или приборите. Колкото до стените, те представляваха просто гладко боядисани вертикални плоскости. Стори й се, че всичко това, взето заедно, убива апетита.
Започнаха със супа — бистър бульон, — която беше не по-малко банална от мебелите. Василия се захвана с нея без никакво въодушевление.
— Драга ми Василия — рече Амадиро, — както виждаш, не ми липсва търпение. Не възразявам, ако желаеш да напишеш цяла автобиография. Но наистина ли смяташ да ми рецитираш избрани глави от нея? Ако да, ще трябва направо да ти кажа, че това съвсем не ми е интересно.
— Съвсем скоро ще ти стане изключително интересно — каза Василия. — Но ако пък ти наистина си очарован от неуспеха и държиш да не постигнеш нищо от онова, което би желал, просто кажи. Тогава ще си доям яденето, без да обеля нито дума повече, и ще си тръгна. Това ли искаш?
— Добре, продължавай — въздъхна Амадиро.
— Но един ден — подхвана отново Василия, — измислих много по-сложна, по-приятна и по-примамлива схема от всички, които бях виждала дотогава, а честно казано, и досега. С удоволствие щях да я покажа на баща си, но той беше заминал някъде на някакво съвещание.
Не знаех кога ще се върне и прибрах схемата, но с всеки изминал ден интересът и възхищението ми растяха. Накрая не можех повече да издържам, просто не можех. Тя изглеждаше толкова красива, че ми се струваше абсурдно дори да допусна, че би могла да причини вреда. Бях само едно дете във второто си десетилетие от живота и все още не бях надраснала изцяло безотговорността, така че вградих схемата и
