модифицирах мозъка на Жискар.
И схемата наистина не му навреди. Веднага си пролича. Той ми отговаряше абсолютно свободно, схващаше по-бързо и беше много по-интелигентен от преди — така поне ми се струваше. В моите очи той стана несравнимо по-симпатичен и обаятелен.
Изпитвах задоволство, но същевременно и тревога. Това, което бях направила — да модифицирам Жискар без знанието на баща си — остро противоречеше на правилата, които бе наложил Фастълф, и аз прекрасно го осъзнавах. Но ми беше ясно, че няма да се откажа от направеното. Докато модифицирах мозъка на Жискар, се оправдавах пред себе си с мисълта, че го правя за съвсем малко и че после ще неутрализирам промените. Щом обаче приключих с работата, ми стана съвсем ясно, че няма да ги неутрализирам. Просто нямаше да го направя. Всъщност не съм правила повече никакви модификации на Жискар от страх да не разваля въпросните.
Нито пък казах на Фастълф какво съм направила. Унищожих записките с чудесната схема, която бях измислила, а баща ми така и никога не разбра, че съм модифицирала Жискар без негово знание. Никога!
После ние с баща ми се разделихме и Фастълф не пожела да ми даде Жискар. Разкрещях се, че е мой и че го обичам. Но Фастълф никога не допускаше благодушната му щедрост, с която парадираше цял живот — онази работа, дето обичал всичко живо, малко и голямо, — да попречи на неговите собствени желания. Получих други роботи, които изобщо не ме интересуваха, но Жискар той остави за себе си.
А когато умря, завеща Жискар на соларианката — последният горчив удар за мен.
Амадиро бе успял да стигне едва до половината на своя розово-оранжев мус.
— Ако с всичко това целиш да предявиш своя иск за прехвърляне на собствеността върху Жискар от соларианката на теб, няма да стане. Вече ти обясних защо не мога да пренебрегна завещанието на Фастълф.
— Има нещо друго, Келдън — каза Василия. — Нещо много повече. Невероятно много. Искаш ли да спра?
Амадиро разтегна устни в унила гримаса.
— След като те изслушах дотук, ще се направя на луд и ще те послушам още малко.
— Прави се на какъвто си щеш, защото тъкмо стигнахме до най-важното… Нито за миг не съм преставала да мисля за Жискар и за това, колко жестоко и несправедливо беше да ми го отнемат, но някак си изобщо не се и сещах за схемата, по която го бях модифицирала тайно от всички останали. Абсолютно съм убедена, че дори и да бях опитала, нямаше да успея да я възпроизведа. И доколкото мога да си я припомня, друга подобна изобщо не ми е минавала пред очите… Докато не отидох на Солария.
Схемата, която видях там, ми се стори позната, но не знаех защо. И едва след няколко седмици, прекарани в усилено мислене, успях да разровя потайните кътчета на моето подсъзнание и да открия следите от онова, което преди двайсет и пет десетилетия бях измислила направо от нищото.
Макар че не мога да си припомня схемата с всичките й детайли, съм убедена, че на Солария видях само някаква нейна бледа сянка, нищо повече. Просто едно слабо подобие на онова, което бях уловила в магията на сложната симетричност. Но соларианската схема видях през призмата на опита, натрупан в продължение на двайсет и пет десетилетия задълбочени занимания с теория на роботиката. Чертежът подсказваше недвусмислено целта, която преследваше — телепатия. Щом тази проста, почти безинтересна схема предполагаше подобно нещо, какво ли трябва да е означавал моят оригинал — онова, което изобретих като дете и което впоследствие така и никога не можах да възпроизведа?
— Непрекъснато ми повтаряш, че си стигнала до най-важното, Василия — каза Амадиро. — Надявам се, че не би било прекалено неоснователно, ако те помоля да престанеш да се вайкаш и ровиш из миналото. Бъди така добра, вместо това да ми кажеш с думи ясни и прости за какво всъщност става въпрос?
— С най-голямо удоволствие — отвърна Василия. — Опитвам се да ти кажа, Келдън, че без изобщо да подозирам, съм превърнала Жискар в телепатичен робот. И той си е останал такъв.
54
Амадиро изгледа Василия продължително, но тъй като историята явно бе стигнала своя завършек, той отново се върна към десерта и изяде няколко лъжици замислено.
— Невъзможно! — отсече той след малко. — За идиот ли ме мислиш?
— Мисля те за неудачник — отвърна Василия. — Не твърдя, че Жискар може да чете чуждите мисли, че може да предава и улавя думи или идеи. Това вероятно наистина е невъзможно, дори на теория. Но съм абсолютно сигурна, че той може да открива емоции и да придобива представа за общата умствена нагласа, а може би дори и да им влияе.
Амадиро категорично заклати глава.
— Невъзможно!
— Невъзможно ли? Помисли си малко. Преди двайсет десетилетия ти почти постигна целта си. Фастълф беше в ръцете ти, а Председателят Хордър на твоя страна. Какво стана? Защо всичко тръгна наопаки?
— Землянинът… — започна Амадиро, но споменът го задави.
— Землянинът… — пародира го Василия. — Землянинът. Или може би соларианката? Не, нито един от тях двамата. Нито един! Причината е в Жискар, който е присъствал през цялото време. И е усещал. И е настройвал.
— Какъв интерес има Жискар да се меси? Та той е робот!
— Робот, обаче предан на своя господар — Фастълф. Според Първия закон той е длъжен да се грижи Фастълф да не пострада. Но тъй като е телепат, за него това важи не само във физически план. Знаел е, че ако Фастълф не успее да наложи своето, ако не успее да поощри заселването на обитаемите планети в Галактиката, разочарованието му ще бъде неизмеримо. Което в телепатичния свят на Жискар означава „вреда“. Той не би го допуснал и се е намесил, за да го предотврати.
— Не, не и не — с отвращение възрази Амадиро. — Иска ти се да е така заради някакъв си безумен романтичен копнеж, но това не променя нещата. Прекалено добре си спомням какво стана. Причината беше в землянина. Няма нужда от никакъв телепатичен робот, за да се обяснят събитията.
— А какво се случи после, Келдън? — не се предаваше Василия. — За двайсет десетилетия успя ли поне веднъж да се пребориш с Фастълф? Успя ли поне веднъж да се справиш с мнозинството в Съвета, въпреки че фактите бяха на твоя страна и въпреки явния провал на политиката на Фастълф? Успя ли поне веднъж да повлияеш на Председателя, за да можеш да се сдобиеш с реална власт?
Как ще обясниш това, Келдън? През всичките тези двайсет десетилетия землянинът не е бил на Аврора. Вече повече от шестнайсет десетилетия той не е дори сред живите — жалкият му живот продължи някакви си осем десетилетия. Но ти продължаваш да губиш — и в това отношение биеш всички рекорди. Дори сега, когато Фастълф е мъртъв, нима съумя да извлечеш достатъчно полза от разпокъсването на коалицията му или успехът все още ти се изплъзва?
Какво остава? Землянинът го няма. Фастълф го няма. Жискар е действал срещу теб през цялото това време. Жискар! А него все още го има. Сега той е не по-малко предан на соларианката, отколкото беше на Фастълф. Все си мисля, че тя няма особени причини да те обича горещо.
Лицето на Амадиро се разкриви от гняв и болка.
— Не е вярно. Нищо не е вярно! Въобразяваш си!
Василия запази хладнокръвие.
— Не, не си въобразявам. Само ти обяснявам. Обяснявам ти нещата, които ти самият досега не си могъл да си обясниш. Или може би напротив?… Мога да ти покажа и изход от положението. Прехвърли собствеността върху Жискар от соларианката на мен, и ще видиш как събитията изведнъж ще се обърнат в твоя полза.
— Не — отсече Амадиро. — Те вече се обърнаха в моя полза.
— Така си въобразяваш, обаче това няма да стане, докато Жискар работи против теб. Дори да си на косъм от победата, дори да си сигурен в нея, всичко ще отиде на вятъра, ако Жискар не е на твоя страна. Така стана преди двайсет десетилетия, така ще стане и сега.
Лицето на Амадиро внезапно се проясни.
— Като си помисля, няма никакво значение дали Жискар е в моите или твоите ръце, защото мога да ти
