— Съвсем просто. Тук, на Аврора, не сме чак такива идиоти, сред каквито явно си решила, че си осъдена да живееш. Заселническият кораб отива на Солария, за да разбере причината за унищожаването на предишните два. Не вярвам обаче да мислиш, че се оставяме да зависим от добрата воля на заселниците, или дори соларианката, за да научим и ние нещо. Изпратихме по петите им два наши бойни кораба, но сме далеч от мисълта, че те ще имат някакви проблеми. Ако на планетата са останали соларианци, те сигурно могат да си позволят лукса да унищожат примитивните заселнически кораби, но няма да успеят да се справят с един аврориански боен съд. Така че, ако с помощта на някакво вълшебство от страна на Жискар заселниците успеят…
— Не вълшебство — ядно го прекъсна Василия. — Умствено въздействие.
— Добре тогава, ако независимо как заселническият кораб успее да излети от Солария, нашите кораби ще му отрежат пътя и най-учтиво ще помолят соларианката и нейните роботи да им бъдат предадени. В противен случай ще настоят заселническият кораб да ги придружи до Аврора. Няма да проявяват никаква враждебност. Нашите кораби просто ще ескортират един аврориански поданик до дома. Щом соларианката и нейните роботи стъпят на Аврора, заселническият кораб ще може спокойно да продължи пътуването си накъдето пожелае.
Василия уморено поклати глава.
— Звучи прекрасно, Келдън, но знаеш ли какво подозирам?
— Какво, Василия?
— Имам чувството, че заселническият кораб ще излети от Солария, но нашите бойни кораби няма да успеят. Опасявам се, че каквото и да е станало на Солария, единствено Жискар може да се справи с положението и никой друг.
— Ако това стане — мрачно се усмихна Амадиро, — ще призная, че твоите фантазии може и да не са просто сляпо бленуване… Но такава опасност няма.
56
На следващата сутрин главният личен робот на Василия, чиито външен дизайн бе ненатрапчиво променен така, че да подсказва принадлежност към слабия пол, изникна пред леглото й. Василия се размърда.
— Какво има, Надила? — попита тя, без да отваря очи. (Нямаше нужда да го прави. Десетилетия наред никой освен Надила не се беше приближавал до леглото й.)
— Мадам, д-р Амадиро иска да отидете в Института — каза тихо Надила.
Василия отвори широко очи.
— Колко е часът?
— 0517, госпожо.
— Преди изгрев? — Василия беше възмутена.
— Да, мадам.
— Кога иска да отида?
— Веднага, мадам.
— Защо?
— Роботите му не обясниха, мадам, но казаха, че е нещо спешно.
Василия отметна завивките настрани.
— Първо ще закуся, Надила, а преди това ще взема един душ. Кажи на роботите на Амадиро да заемат нишите за посетители и да изчакат. Ако настояват да побързам, им напомни, че се намират в моето имение.
Порядъчно ядосана, Василия изобщо не си даваше зор. Напротив, зае се по-старателно от всякога с тоалета си и спокойно закуси. (Обикновено не отделяше много време нито за едното, нито за другото.) В новините, които изгледа, нямаше и намек за нещо, което би могло да обясни спешното повикване.
Когато наземната й кола (в която освен нея имаше четири робота — два нейни и два на Амадиро) стигна до Института, слънцето вече надничаше иззад хоризонта.
— Най-сетне дойде — вдигна поглед към нея Амадиро. Стените на кабинета му все още ненужно светеха.
— Съжалявам — сухо отвърна Василия. — Напълно разбирам, че по изгрев слънце е твърде късно да се започва работа.
— Моля те, Василия, без номера. След малко трябва да съм в залата на Съвета. Председателят е на крак много по-рано и от мен… Василия, най-покорно моля за извинение, че се усъмних в думите ти.
— Значи заселническият кораб е излетял.
— Да. А един от нашите кораби е унищожен, както предрече ти… Новината още не е обявена публично, но рано или късно ще се разчуе.
Василия ококори очи. Беше предрекла подобен изход от събитията с малко по-голяма увереност, отколкото изпитваше в действителност. Явно сега обаче не беше моментът за пояснения. Вместо това тя каза:
— Значи признаваш, че Жискар има необичайни способности.
— Не смятам, че е налице математическо доказателство — предпазливо отвърна Амадиро, — но съм готов да го приема, докато не получа по-подробна информация. В момента обаче ме интересува какво да правим по-нататък. В Съвета не знаят нищо за Жискар и предлагам така и да си остане.
— Радвам се, че си успял да съобразиш поне това, Келдън.
— Ти обаче си единственият човек, който познава Жискар, затова най-добре можеш да прецениш какво трябва да се направи. Какво да кажа на Съвета и как да го обясня, без да издавам цялата истина?
— Зависи. Накъде се е отправил заселническият кораб, след като е напуснал Солария? Има ли начин да се разбере? В крайна сметка, ако се връща на Аврора, няма нужда да правим нищо друго, освен да се приготвим за идването му.
— Не се връща на Аврора — многозначително рече Амадиро. — Изглежда, и тук си познала. Явно Жискар — ако приемем, че той командва парада — твърдо е решил да не се връща. Засякохме съобщенията на кораба до тяхната планета. Кодирани, разбира се, но няма заселнически шифър, който да не сме разгадали…
— Подозирам, че и те са разгадали нашите. Чудя се защо не се споразумеем да изпращаме съобщенията си нешифровани, като си спестим по този начин един куп излишни главоболия.
— Както и да е — присви рамене Амадиро. — Въпросът е, че заселническият кораб се връща на собствената си планета.
— Заедно със соларианката и роботите?
— Разбира се.
— Сигурни ли сте? И не са ги оставили на Солария?
— Сигурни сме — нетърпеливо отвърна Амадиро. — Явно са успели да се измъкнат благодарение на соларианката.
— На нея ли? Как именно?
— Все още не знаем.
— Трябва да е бил Жискар. Нагласил е нещата така, че да изглежда нейна заслуга.
— И какво ще правим сега?
— Жискар трябва да се върне обратно.
— Да, но едва ли ще убедя Съвета да рискува една междузвездна криза заради някакъв робот.
— Нищо подобно, Келдън. Ще поискаш връщането на соларианката — нещо, за което сме несъмнено в правото си да настояваме. А нима допускаш дори и за миг, че тя ще се върне без своите роботи? Или че Жискар ще я остави да се върне без него? Или пък че онези ще пожелаят да задържат роботите, ако соларианката се върне? Поискайте нея. Категорично. Тя е аврориански поданик, който сме им предоставили за съдействие на Солария, и след като работата е вече приключила, трябва незабавно да ни я върнат. Постарайте се обръщението да звучи заплашително, като предупреждение за война.
— Не можем да рискуваме война, Василия.
— Нищо не рискувате. Жискар никога няма да предприеме нещо, което би довело пряко до война. Ако
