Един космолит!
— Досега винаги сте наричал въпросния космолит просто „соларианката“ — сухо отбеляза Мандамъс.
— За нас тя е „соларианката“, но автоматично ще се превърне в космолит, след като е замесен заселник. Ако корабът му се приземи на Солария, както смята онзи дивак, сигурно ще бъде унищожен подобно на предните два, а заедно с него и жената. Моите врагове ще ме обвинят в убийство, при това съвсем основателно. А политическата ми кариера ще рухне.
— По-добре помислете за факта, че вече почти седем години старателно работим върху окончателното унищожение на Земята и че само броени месеци ни делят от осъществяването на нашия проект. Трябва ли да рискуваме въвличането ни във война и с един удар да разрушим всичко постигнато до момента, след като сме толкова близо до победата?
Амадиро поклати глава.
— Май нямам избор, приятелю. Съветът няма да ме послуша, ако се опитам да ги убедя да предадат жената на заселника. А дори само фактът, че съм предложил подобно нещо, ще бъде използван срещу мен. Политическата ми кариера ще пострада, а в добавка може да ни зарадват и с война. Освен това направо не мога да понеса мисълта, че един космолит ще загине, служейки на някакъв си заселник.
— Човек би си помисли, че си падате по соларианката.
— Знаете, че това изобщо не е така. Сърце и душа давам да беше умряла още преди двайсет десетилетия. Но не и по този начин, не на заселнически кораб… Впрочем не би следвало да забравям, че тя ви е прабаба от пета степен.
Мандамъс придоби още по-суров вид от обикновено.
— Какво следва от това? Аз съм един изграден космолит с пълното съзнание за собствената си личност и обществото, в което живея. Не съм член на някакъв племенен конгломерат, където родословието се издига в култ.
Мандамъс помълча известно време, а върху изпитото му лице пропълзя съсредоточен израз.
— Д-р Амадиро — каза накрая той, — не можете ли да обясните на Съвета, че тази моя прабаба ще бъде взета не като заложник, а в уникалното си качество на човек, който познава Солария и който е прекарал там детството и младежките си години? Въз основа на това тя може да окаже неоценима помощ в разследването на заселника, което пък от своя страна може да бъде за нас не по-малко полезно, отколкото за самите тях? И наистина няма ли да е по-добре най-накрая да разберем какво са намислили да правят онези нещастни соларианци? Предполага се, че жената ще докладва за събитията, които предстоят — ако оживее.
Амадиро издаде напред долната си устна.
— Последното би могло да се очаква, ако жената се качи на кораба доброволно и ако покаже по недвусмислен начин, че желае да изпълни своя патриотичен дълг с ясното съзнание за огромното значение на предстоящата задача. Немислимо е обаче да я качим насила на борда на кораба.
— Добре, да предположим тогава, че аз се срещна с тази моя прабаба и се опитам да я убедя да го направи доброволно. Да предположим също така, че вие установите хипервълнов контакт със заселника. Кажете му, че може да кацне на Аврора и да вземе жената, но само ако успее да я накара да тръгне с него доброволно. Или поне я накара да каже, че отива доброволно, независимо дали това е така или не.
— Предполагам, че нищо не губим, ако опитаме, но не виждам реални изгледи за успех.
И все пак за негово най-голямо учудване те спечелиха. Той с изумление изслуша подробностите от Мандамъс.
— Повдигнах въпроса с хуманоидните роботи — каза Мандамъс. — Явно не знаеше нищо за тях, от което стигнах до извода, че и Фастълф не е знаел. Тази мисъл не ми даваше мира. После надълго и нашироко обсъждахме моя произход, така че да я накарам да спомене онзи землянин Илайджа Бейли.
— Какво общо има той? — остро попита Амадиро.
— Нищо, просто я накарах да се сети за него. Заселникът, който иска да я вземе, е потомък на Бейли. Помислих си, че поради това тя би погледнала на искането му по-благосклонно.
Във всеки случай работата се подреди и в продължение на няколко дни Амадиро си отдъхна от напрежението, което го измъчваше почти непрестанно от самото начало на соларианската криза.
Но само в продължение на няколко дни.
53
Откакто започна соларианската криза, единственото добре дошло нещо за Амадиро се оказа фактът, че не се беше виждал с Василия.
Решително нямаше да е най-подходящият момент за подобни срещи. Не желаеше да му досажда с дребнавите си проблеми около някакъв робот, за който тя с пълно пренебрежение на закона твърдеше, че е нейна собственост. Истинската криза поглъщаше всичките му мисли и енергия. Не желаеше също така да се въвлича в скандала, който лесно би могъл да избухне между нея и Мандамъс по повод въпроса, кой от тях двамата да поеме в крайна сметка Института по роботика.
Във всеки случай той беше решил вече почти окончателно, че негов приемник трябва да стане Мандамъс. Докато кризата се разгаряше, Мандамъс нито за миг не отклони поглед от най-важното. Дори когато самият Амадиро се чувстваше разколебан, той оставаше ледено спокоен. Мандамъс беше човекът, на който му хрумна, че соларианката би могла да придружи заселника доброволно, и който я подмами да го направи.
И ако неговият план за унищожението на Земята успееше, както би следвало — както трябваше, — Амадиро допускаше, че Мандамъс може да стигне накрая и до председателското място в Съвета. Би било дори справедливо, помисли си Амадиро в рядък пристъп на себеотрицание.
Ето защо той почти не се сещаше за Василия. Вечерта си тръгна от Института, съпроводен от малка група роботи, които го изпратиха до наземната му кола. Колата тихо потегли в мрака под хладния дъждец, управлявана от робот. Други два седяха до Амадиро на задната седалка. Пристигнаха в имението, откъдето се появиха още два робота и го съпроводиха в къщата. И през цялото това време той нито за миг не се сети за Василия.
Затова когато я намери седнала във всекидневната пред хипервълновия приемник да гледа някакъв балет с роботи, Амадиро не толкова се вбеси от посегателството върху личния му живот, колкото искрено се учуди. В нишите стояха неколцина от неговите собствени роботи, а два от нейните се бяха изправили зад стола й.
Мина доста време, преди Амадиро да овладее дишането си и да проговори, но после гневът му се надигна и той рязко попита:
— Какво правиш тук? Как си влязла?
Василия не трепна. В края на краищата появата на Амадиро беше далеч от неочаквана.
— Чакам, за да те видя — ето какво правя — отвърна тя. — Не беше трудно да вляза. Твоите роботи много добре ме познават и за тях не е тайна каква длъжност заемам в Института. Защо да не ми позволят да вляза, след като ги уверих, че имам среща с теб?
— Обаче нямаш. Това е посегателство върху дома и личната ми свобода.
— Не съвсем. Доверието, което можеш да изкопчиш от чужди роботи, си има граници. Погледни ги. Не са свалили поглед от мен. Дори да съм искала да посегна на твоето имущество или да разровя книжата ти, или изобщо да се възползвам от твоето отсъствие, нямаше да успея, уверявам те. Моите два робота не могат да се мерят с тях.
— Не разбираш ли — кисело рече Амадиро, — че твоето поведение е под достойнството на един космолит? Толкова си жалка, че никога няма да го забравя.
Епитетите накараха Василия леко да пребледнее.
— Надявам се, че няма да го забравиш, Келдън — тихо, но твърдо отвърна тя, — защото каквото и да съм направила, съм го направила заради теб. След като ми държиш такъв гнусен език, би трябвало да си тръгна и да те оставя да креташ до края на живота си в ролята на победен, както от двайсет десетилетия насам.
— Няма да остана победеният, каквото и да направиш.
