— А какъв е вашият контрааргумент?
— Не разполагам с такъв. И все пак независимо дали са се махнали или не, ситуацията е странна и объркваща. Просто не е за вярване, че никой не иска да си помръдне пръста, за да изясни нещата. Предупредих всички, и то възможно най-отговорно, че в мига, в който Заселническите светове научат, че Солария е — или може би е — празна, без никакво колебание ще проучат въпроса. Тази сган проявява безразсъдно любопитство, каквото бих искал поне отчасти да споделяме и ние. Стига да има някаква печалба, те са готови да рискуват живота си без много мислене.
— Каква е печалбата в този случай, д-р Амадиро?
— Ако соларианците са заминали, волю-неволю са оставили почти всичките си роботи. Те имат — или имаха — изключително надарени специалисти в областта на роботиката. При цялата си омраза към роботите заселниците без колебание ще сложат ръка върху тях, за да ни ги предложат после на солени цени. Всъщност те вече официално го заявиха.
Два заселнически кораба вече се приземиха на Солария. Изпратихме протестна нота по този повод, но те сигурно ще я пренебрегнат, а ние — също толкова сигурно — няма да направим нищо повече. Тъкмо обратното. Някои от Външните светове тихичко подпитват за вида на роботите, които могат да се измъкнат, както и за евентуалните им цени.
— Може би така и трябва — каза Мандамъс спокойно.
— Трябва ли да се държим точно според предвижданията на заселническите пропагандисти? Да се държим така, сякаш наистина деградираме и се превръщаме в някаква безформена пихтиеста маса?
— Нека да не повтаряме техните клевети, сър. Истината е, че ние сме спокойни и цивилизовани и че засега не са ни нанесли удар. В противен случай щяхме да отреагираме с такава сила, че да ги смажем. Все още безкрайно ги превъзхождаме в областта на техниката.
— Но последствията за нас няма да са нещо особено приятно.
— Което означава, че не бива да сме прекалено войнствено настроени. Ако Солария е изоставена и заселниците искат да я плячкосат, може би не трябва да им пречим. В края на краищата, по моите изчисления ще бъдем готови за действие само след броени месеци.
Амадиро придоби зажаднял и свиреп вид.
— Броени месеци?
— Убеден съм. Така че най-важното в момента е да не се поддаваме на провокации. Всичко ще рухне, ако се замесим в някой безсмислен конфликт. Дори и да го спечелим, ще понесем ненужно щети. В края на краищата, съвсем скоро победата ни ще бъде пълна — без да се впускаме в битки и да търпим щети… Горката Земя!
— Ако продължавате да ги съжалявате — каза Амадиро с престорена безгрижност, — накрая ще се откажете от всичко.
— Напротив — хладно отвърна Мандамъс. — Жал ми е за тях именно защото имам твърдото намерение да го направя и понеже знам, че това ще стане. Вие ще станете Председател!
— А вие ще бъдете директор на Института.
— Твърде скромен пост в сравнение с вашия.
— А след като умра? — почти излая Амадиро.
— Не си правя толкова далечни планове.
— Аз съм напълно… — започна Амадиро, но жуженето на съобщителния уред го прекъсна. Съвсем машинално и без дори да погледне натам, Амадиро постави ръката си на изхода на устройството. После погледна тънката лента хартия, която се появи оттам и върху устните му заигра усмивка.
— Двата кораба, които са се приземили на Солария… — започна той.
— Да, сър? — намръщи се Мандамъс.
— Унищожени са! И двата!
— Как?
— С ослепителен взрив, който лесно е бил забелязан от космоса. Разбирате ли какво означава това? В крайна сметка соларианците не са напуснали своята планета. Най-слабият от Външните светове се е справил без никакви проблеми със заселническите кораби. Натрили са носовете на заселниците и те ще го помнят цял живот… Ето, Мандамъс, прочетете сам.
Мандамъс побутна листа настрани.
— Не е задължително соларианците да са все още на планетата. Може просто да са заложили капан.
— Има ли разлика? Все едно дали е било класическа атака или капан — двата кораба са унищожени.
— Този път са ги изненадали. Но какво ще стане следващия път, когато се подготвят? Ами ако сметнат случая за умишлено нападение от страна на космолитите?
— Ще им отвърнем, че соларианците просто са се отбранявали срещу умишлено заселническо нашествие.
— Но, сър, нима предлагате словесна битка? Ами ако заселниците решат да не си играят с празни приказки, а погледнат на унищожението на своите кораби като на сигнал за военна тревога и незабавно откликнат?
— Откъде накъде?
— Защото когато е засегнато честолюбието, те биха реагирали толкова безразсъдно, колкото и ние на тяхно място; дори много повече, тъй като насилието е в кръвта им.
— Ще бъдат разгромени.
— Сам признахте, че въпреки това ще ни нанесат твърде неоправдани щети.
— Какво искате да направя? Аврора не е унищожила корабите.
— Накарайте Председателя да обясни недвусмислено, че Аврора няма нищо общо с инцидента; че никой от Външните светове не е замесен; че отговорността пада изцяло върху Солария.
— Да изоставим Солария? Би било подло.
Мандамъс се разпали.
— Д-р Амадиро, да сте чувал някога за така нареченото стратегическо отстъпление? Накарайте Външните светове да отстъпят съвсем за малко под някакъв благовиден предлог. Касае се само за няколко месеца, през които нашият план ще узрее. Възможно е другите да понесат тежко отстъплението и извиненията, защото не знаят какво предстои. Ние обаче знаем. Всъщност, в светлината на нашата обща тайна, ние двамата с вас бихме могли да погледнем на случая като на божествен дар, както са казвали в миналото. Нека заселниците се занимават със Солария, докато през това време незабелязано се подготвя тяхното унищожение на Земята… Или може би предпочитате всичко да рухне пред прага на победата?
Амадиро потръпна от пронизващия поглед на хлътналите му очи.
52
Амадиро не си спомняше да е преживявал по-тежки времена от дните, последвали унищожението на двата заселнически кораба. За щастие успя лесно да накара Председателя да възприеме политиката на „царско омекване“, както сам я нарече. Изразът покори въображението на Председателя, въпреки че не беше нищо повече от един оксиморон. Да не говорим, че Председателят доста го биваше в царското омекване.
По-трудно бе да се справи с останалите в Съвета. Амадиро се изтощи до смърт да рисува ужасите на войната и да разяснява необходимостта от правилен избор на най-подходящия момент, ако въобще се стигне дотам. Изсмука от пръстите си не един и два най-благовидни предлога, защо моментът още не е назрял, и прибягваше до тях в преговорите с лидерите на останалите Външни светове. Успя да ги накара да отстъпят, но не и без да се възползва докрай от естествено наложилата се хегемония на Аврора.
Но когато капитан Д.Ж. Бейли пристигна със своя кораб и своето искане, Амадиро почувства, че вече не издържа. Това беше прекалено много.
— Изключено е — заяви той. — Как очаквате да му позволим да стъпи на Аврора с неговата брада, с неговите абсурдни дрехи, с неговия дивашки акцент? Как може да си помислите, че ще седна да моля Съвета за разрешение да му бъде предаден един космолит? Това би било абсолютно безпрецедентен случай!
