— Още едно нещо — и то е най-странното от всичко. Съдейки по най-различни дребни признаци, останах с впечатлението, че соларианците се готвят да напуснат своята планета.
— Защо?
— Не знам. Населението им и без друго е малобройно, а продължава да спада. Може би искат да отидат някъде другаде и да започнат всичко отначало, преди съвсем да са измрели.
— Какво ще започват отначало? Къде ще се дянат?
Василия поклати глава.
— Казах ти всичко, което знам.
— Добре, тогава — бавно рече Амадиро, — ще взема всичко предвид. Четири неща: ядрен мултипликатор, хуманоидни роботи, телепатични роботи и изоставяне на планетата. Честно казано, нито едно от четирите не ми вдъхва доверие, но ще убедя Съвета да ме упълномощи за разговор със соларианския регент… А сега Василия, мисля, че би могла да си починеш. Защо не си вземеш няколко дни отпуска, за да свикнеш с аврорианското слънце и хубавото време, преди да се върнеш на работа?
— Много мило от твоя страна, Келдън — отвърна Василия, без да се помръдне от стола, — но остават още два въпроса, които се налага да повдигна.
Амадиро неволно потърси с поглед лентата на стената.
— Надявам се, че това няма да отнеме много време, а Василия?
— Колкото — толкова, Келдън.
— Казвай тогава какво има.
— Първо, кой е този млад всезнайко, който май си въобразява, че управлява Института, онзи… как му беше името… Мандамъс?
— Значи сте се запознали — Амадиро прикри с усмивка известното неудобство, което изпита. — Както виждаш, някои неща на Аврора все пак се променят.
— В случая определено не и към по-добро — мрачно подхвърли Василия. — Та кой е той?
— Както сама се изрази — един всезнайко. Много надарен младеж, талантлив роботик, но не по-малко компетентен и в областта на общата физика, химията, планетологията…
— И на колко години е този зъл гений на ерудицията?
— Още няма пет десетилетия.
— А какъв ли ще стане, когато порасне?
— Вероятно толкова мъдър, колкото и талантлив.
— Не се прави, че не разбираш какво искам да кажа, Келдън. Да не смяташ да го отгледаш за свой приемник на директорското място?
— Смятам да поживея още доста време.
— Това не е отговор.
— Но единственият, който имам.
Василия се размърда неспокойно в стола, а роботът й, който стоеше зад нея, завъртя очи на всички страни, като че ли се готвеше за отбрана. Вероятно безпокойството на Василия го бе превключило в такъв режим на поведение.
— Келдън — каза Василия, — следващият директор ще бъда аз. Въпросът е уреден. Така ми каза самият ти.
— Да, Василия, но всъщност изборът след смъртта ми ще бъде направен от Управителния съвет. Дори и да посоча кой да бъде следващият директор, съветът може да не приеме кандидатурата. Такъв е юридическият принцип, на който е изграден Институтът.
— Само си напиши директивата, Келдън; аз ще имам грижата за Управителния съвет.
— Не възнамерявам да обсъждам повече този въпрос в момента — заяви Амадиро. Веждите му се набраздиха. — Кой е другият? Моля те, накратко.
Василия го изгледа с очи, в които припламваше тих гняв. После рязко отсече:
— Жискар.
— Роботът?
— Роботът, разбира се. Познаваш ли някой друг Жискар, за който ще седна да ти говоря?
— Е, какъв е проблемът?
— Той е мой.
Амадиро я погледна учудено.
— Той е… беше законна собственост на Фастълф.
— Жискар беше мой, когато бях дете.
— Фастълф ти го е дал, а накрая си го е взел. Нали не е имало официално прехвърляне на собствеността?
— От морална гледна точка Жискар е мой. Във всеки случай Фастълф вече не го притежава. Фастълф е мъртъв.
— Но е направил завещание. И ако не греша, съгласно това завещание двата робота — Данил и Жискар — са станали собственост на соларианката.
— Но аз не искам да е така. Аз съм дъщерята на Фастълф…
— О!
Василия се изчерви.
— Имам право да претендирам за Жискар. Откъде накъде ще го притежава друг… някакъв чужденец?
— Най-малкото, защото Фастълф е пожелал. Освен това тя е аврориански поданик.
— Кой твърди подобно нещо? За всички тук тя е „соларианката“.
В изблик на спонтанен гняв Амадиро удари с юмрук по страничната облегалка на стола.
— Какво искаш от мен, Василия? Не изпитвам никакви симпатии към нея. Всъщност дълбоко я ненавиждам и ако имаше начин… — той хвърли поглед към роботите, сякаш се опасяваше да не ги притесни — …щях да я разкарам от планетата. Но не мога да променя завещанието. Дори и да съществуваше законен начин — какъвто няма, — никак не би било разумно. Фастълф е мъртъв.
— Поради което именно Жискар трябва да стане мой.
Амадиро се направи, че не я чу.
— И коалицията, която той оглавяваше, се разпада. През последните няколко десетилетия тя се крепеше единствено върху личното му обаяние. Сега имам намерение да присъединя известна част от нея към моите собствени последователи. По този начин ще успея да сформирам една групировка, която ще бъде достатъчно силна, за да доминира в Съвета и за да спечели в предстоящите избори.
— А ти ще станеш следващият Председател, така ли?
— Защо не? Аврора няма да сбърка, защото така ще имам възможност да направя обрат в дългогодишната ни дълбоко погрешна политика, преди да е станало твърде късно. Проблемът е, че аз не притежавам личното обаяние на Фастълф. Нямам неговата дарба да си придавам вид на света вода ненапита, с което той прикриваше своята глупост. И затова, ако сметнат, че тържествувам над неговата смърт по един нечестен и дребнав начин, това няма да направи добро впечатление. Никой не бива да има повод да твърди, че понеже съм бил победен от Фастълф приживе, сега погазвам завещанието на покойника от най-обикновена злоба. Няма да допусна подобно нелепо нещо да застане на пътя на важните решения, които Аврора трябва да направи — решения на живот и смърт. Добре ли ме разбра? Ще трябва да минеш без Жискар.
Василия се изправи вдървено и присви очи.
— Ще видим — отвърна тя.
— Няма какво повече да виждаме. Разговорът ни приключи и ако имаш някакви амбиции да станеш директор на Института, не желая да чувам никакви заплахи от теб. Така че, ако сега смяташ да ме заплашваш, съветвам те да се откажеш.
— Никого не заплашвам — каза Василия. Но видът й показваше нещо съвсем друго. Тя рязко се извъртя и излезе, кимвайки излишно към робота си да я последва.
50
