48
Когато седем години по-късно д-р Хан Фастълф умря, вестта за това се разнесе с мълниеносна скорост по хипервизията и стигна до всички кътчета на заселените планети. И навсякъде засенчи останалите новини.
За Външните светове събитието имаше голямо значение, тъй като в продължение на повече от двайсет десетилетия Фастълф бе най-влиятелният човек на Аврора, а следователно и в Галактиката. Заселническите светове и Земята му отдаваха не по-малко значение, защото там Фастълф бе смятан за приятел (доколкото един космолит можеше да бъде такъв) и защото възникваше въпросът, дали политиката на Външните светове щеше да се промени и ако да, то в каква посока.
Новината достигна и до Василия Алиена. За нея тя бе примесена с горчивия привкус, който неизменно присъстваше в отношенията с биологичния й баща почти от самото начало.
Василия се бе подготвила да посрещне смъртта му равнодушно, но все пак държеше да се намира на друга планета по това време. Искаше да избегне въпросите, с които щяха да й досаждат навсякъде, но най-много и най-настойчиво на Аврора.
Връзката между родители и деца при космолитите беше слаба и в най-добрия случай издаваше безразличие, което беше съвсем естествено, като се имаше предвид голямата продължителност на живота. Щяха да се интересуват от Василия не в качеството й на дъщеря на Фастълф, а поради факта, че открай време тя бе един от най-известните му политически противници.
Беше направо отвратително. Направила си бе даже и труда да смени официално своето име с Василия Алиена. Използваше го във всички документи, интервюта и въобще навсякъде. И въпреки това знаеше много добре, че за повечето хора продължава да бъде Василия Фастълф. Сякаш нищо не бе в състояние да заличи тази нищо незначеща връзка. И сега трябваше да е доволна, ако към нея се обръщаха само с малкото й име. То поне не се срещаше често.
Това пък като че ли подчертаваше още повече нейната прилика с жената от Солария, която — по съвсем други причини — се бе отрекла от своя първи съпруг така, както Василия се беше отрекла от баща си. Соларианката също не можа да заживее с предишните си фамилни имена и в крайна сметка си остана само с малкото име — Гладиа.
Василия и Гладиа — жертви на своето опълчване… Те дори си приличаха външно.
Василия крадешком хвърли един поглед в огледалото, което висеше на стената в корабната каюта. Не беше виждала Гладиа много отдавна, но беше сигурна, че приликата им си е останала. И двете бяха дребни и слаби. Руси и с почти еднакви черти на лицето.
Но Василия винаги губеше, докато Гладиа печелеше. Когато Василия напусна баща си и го изхвърли от своя живот, той си намери на нейно място Гладиа. Тя се превърна в отстъпчивата и пасивна дъщеря — точно такава, за каквато той винаги беше мечтал и каквато Василия никога нямаше да бъде.
Но въпреки всичко Василия преживя това много тежко. Като роботик тя самата можеше вече спокойно да съперничи на Фастълф по знания и умения, докато Гладиа беше просто някаква си художничка, която се забавляваше с оцветяване на силови полета и с дизайн на роботи. Как можеше Фастълф да се задоволява с толкова малко, след като е загубил нея, Василия?
А когато на Аврора дойде онзи полицай от Земята, Илайджа Бейли, той принуди Василия да разкрие пред него много повече от своите мисли и чувства, отколкото тя доверяваше на който и да било друг. За Гладиа обаче той беше самата нежност. Помогна на нея и на нейния опекун, Фастълф, да спечелят противно на всякакви шансове. Василия и до ден днешен не можеше да си обясни как стана това.
И не друг, а Гладиа бе стояла до Фастълф по време на неговото боледуване, преди да умре; тя бе държала ръката му на смъртното ложе; тя бе чула последните му думи. Василия се чудеше как може всичко това да я засяга толкова дълбоко, след като нямаше сила, която да я накара да признае съществуването на стареца. Поне не и дотолкова, че да го посети, за да присъства на преминаването му в небитието — дори в абсолютен, а не в субективен смисъл. И въпреки това присъствието на Гладиа до него я вбесяваше.
Просто така се чувствам, дръзко си повтаряше тя, и никому не дължа никакви обяснения.
А беше загубила и Жискар. Някога, когато Василия беше още малко момиче, Жискар беше неин робот, неин собствен робот, подарен от един привидно любещ баща. Посредством Жискар тя навлезе в роботиката, той беше и първият, към когото изпита нежна привързаност. Като дете тя не се замисляше много над Трите закона, нито пък се занимаваше с философията на позитронния автоматизъм. Жискар изглеждаше истински предан и привързан, държеше се сякаш наистина е такъв, а за едно дете това беше достатъчно. Василия така и никога не откри подобна привързаност у хората — най-малкото у баща си.
До ден днешен тя не се решаваше да се впусне в глупавата игра на любовта. Болката от раздялата с Жискар я бе научила, че колкото и да се спечели в началото, то не си струва крайното лишение.
Когато напусна баща си и се отрече от него, той не й позволи да вземе Жискар, макар че тя старателно го беше препрограмирала, в резултат на което роботът бе неизмеримо усъвършенстван. А когато Фастълф умря, той остави Жискар на соларианката. Остави й също и Данил, но това бледо подобие на човек изобщо не интересуваше Василия. Тя искаше Жискар, който беше лично неин.
Сега Василия пътуваше обратно към Аврора. Обиколката й бе приключила. Всъщност що се отнасяше до деловата част, тя бе приключила още преди месеци. Но Василия остана на Хесперос, като се възползва от полагащата й се почивка, както бе обяснила в официалното си съобщение до Института.
Сега обаче Фастълф бе мъртъв и тя можеше да се върне. И макар че не бе в състояние да промени миналото напълно, поне част от него можеше. Жискар трябваше отново да бъде неин.
Беше решила твърдо.
49
Амадиро се колебаеше как да посрещне Василия. Тя не се върна, преди старият Фастълф (след смъртта му той вече с лекота произнасяше името) да прекара цял месец в своята урна. Това ласкаеше собствената му прозорливост. В края на краищата, нали именно така бе заявил на Мандамъс — че тя ще остане по- надалеч от Аврора, докато баща й не умре.
И после, Василия се оказа прозрачна, което бе много удобно. Липсваха й вбесяващите способности на новия му любимец Мандамъс, който сякаш винаги таеше по някоя неизказана мисъл — колкото и да даваше вид, че е изпразнил мозъка си до дъно.
От друга страна, Василия се поддаваше ужасно трудно на контрол. Тя бе последният човек, който щеше да тръгне тихо и кротко по начертания от него път. Разчитай на нея да ти проучи космолитите от другите Външни светове до мозъка на костите, но после разчитай, че ще ти предаде всичко по най-смътния и заплетен начин.
Така че Амадиро я поздрави с ентусиазъм, който бе полупресторен, полуискрен.
— Василия, толкова се радвам, че отново си тук. Институтът пърха с едно отрязано крило, когато те няма.
Василия се засмя.
— Хайде, Келдън — тя единствена се обръщаше към него на малко име без колебание или неудобство, макар че беше по-млада с две и половина десетилетия, — нали другото крило е твое. Откога не си вече толкова сигурен, че то стига?
— Откакто реши да протакаш отсъствието си с години. Намираш ли, че Аврора се е променила?
— Ни най-малко — което би трябвало да ни разтревожи. Липсата на промяна означава упадък.
— Парадокс. Няма упадък без промяна към по-лошо.
— Липсата на промяна е промяна към по-лошо, Келдън, поне в сравнение със заобикалящите ни Заселнически светове. Те се променят бързо, завладяват нови и нови планети и развиват всяка една от тях все повече и повече. Силата и потенциалът им нарастват, докато ние тук седим и дремем. Нашата мощ непрекъснато намалява в сравнение с тяхната.
— Чудесно, Василия! Мисля, че добре си порепетирала по време на полета. Обаче в политическата ситуация на Аврора настъпи промяна.
— Имаш предвид смъртта на моя генетичен баща.
