и трябва да си остане чужд и омразен за нея. Тя, знаете, дори се е кръстила Василия Алиена.
— Да, зная. Разполагате ли със запис на мозъчната структура на тези хуманоидни роботи?
— Разбира се.
— На всеки един от тях?
— Естествено.
— А ще ми се предостави ли достъп до тях?
— Ако има причини.
— Ще има — твърдо каза Мандамъс. — След като са правени с цел да бъдат пионери, сигурно не греша, като смятам, че са пригодени да изследват нови светове и да се справят с примитивни условия?
— Това би трябвало да се разбира от само себе си.
— Отлично… но могат да се наложат някои модификации. Смятате ли, че Василия Фаст… Алиена ще е в състояние да ми помогне в това отношение — ако се наложи? Тя очевидно ще е най-добре запозната с мозъчните им структури.
— Очевидно. Но не знам дали ще е склонна да ви помогне. Така или иначе, в момента това е физически невъзможно, защото тя не е на Аврора.
Мандамъс погледна изненадано и недоволно попита:
— Къде е тогава, д-р Амадиро?
— Вече видяхте хуманоидните роботи, а на мен не ми се ще да оставам повече на това потискащо място. Достатъчно дълго ме накарахте да чакам, така че сега нямате право да се оплаквате, ако аз постъпя на свой ред така спрямо вас. Ако имате още някакви въпроси, по-добре да ги обсъдим в кабинета ми.
47
Когато се върнаха в кабинета му, Амадиро протака нещата още малко.
— Изчакайте ме — каза той със заповеднически тон и излезе.
Мандамъс остана в напрегнато очакване, мъчейки се да събере мислите си. Чудеше се кога ли ще се върне Амадиро или дали изобщо ще го направи. Дали щяха да го арестуват или щяха просто да го изритат? Дали Амадиро не се бе уморил да чака?
Мандамъс отказваше да повярва в последното. Отчаяното желание на Амадиро да оправи старите си сметки му беше вече пределно ясно. Очевидно Амадиро нямаше да се умори да го слуша, поне докато оставаше и най-малката вероятност, че Мандамъс би спомогнал за неговото отмъщение.
Докато оглеждаше небрежно кабинета, Мандамъс неволно се запита дали компютърните файлове, които му бяха тъкмо под ръка, не съдържат някоя и друга полезна за него информация. Би било добре да не зависи за всичко от Амадиро.
Безполезно беше да мисли за това. Не знаеше кода за влизане. А дори и да го знаеше, в нишите се намираха няколко от личните роботи на Амадиро. Щяха да го спрат още при първата му крачка, направена в посока на който и да било от специално белязаните в съзнанието им предмети. Дори и неговите собствени роботи.
Амадиро имаше право. Роботите бяха толкова полезни, ефективни и най-важното — неподкупни като пазачи, че на никой и през ум не му минаваше мисълта за нещо престъпно, незаконно или просто подмолно. Тези наклонности се бяха превърнали в закърнели понятия — поне що се отнася до космолитите.
Мандамъс се зачуди как ли се оправят заселниците. Опита се да си представи човешки сблъсък в отсъствието на роботи, които да застанат като буфер между страните; да осигурят с присъствието си подобаващото усещане за сигурност и да подсилят — без най-често сами да го съзнават — моралните устои на хората.
Невъзможно беше заселниците да са нещо повече от варвари и Галактиката не биваше да остава в техни ръце. В това отношение Амадиро имаше и винаги бе имал право, докато Фастълф чудовищно грешеше.
Мандамъс кимна, сякаш за пореден път се убеждаваше в правотата на своите намерения. Въздъхна със съжаление, че се налага да ги осъществи. И тъкмо се накани да проследи за сетен път логиката на нещата, която показваше, че това наистина се налага, когато Амадиро влезе.
Фигурата му все още бе внушителна, макар че му оставаше само една година до двайсет и осмата десетилетка. Като се изключеше злощастната безформеност на носа му, той до голяма степен отговаряше на идеалната представа за космолит.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, но трябваше да присъствам на една делова среща — рече той. — Като директор на Института имам някои задължения.
— Бихте ли ми казал къде е д-р Василия Алиена? — попита Мандамъс. — После ще ви опиша проекта си без повече отлагане.
— Василия е на обиколка. Посещава всички Външни светове, за да види докъде са стигнали в изследванията по роботика. Изглежда смята, че след като Институтът по роботика е създаден, за да координира индивидуалните изследвания на Аврора, едно евентуално междупланетно съгласуване би придвижило нещата още повече. Всъщност съвсем не лоша идея.
Мандамъс се изсмя презрително.
— Нищо няма да й кажат. Много се съмнявам, че измежду Външните светове има някой, който гори от желание да предостави на Аврора още по-водеща роля от сегашната.
— Не бъдете толкова сигурен. Положението със заселниците обезпокои всички ни.
— Знаете ли къде се намира тя сега?
— Имаме предварителния й план.
— Върнете я обратно, д-р Амадиро.
Амадиро се намръщи.
— Съмнявам се, че мога да направя това толкова лесно. Струва ми се, че тя не иска да се връща на Аврора, докато баща й не умре.
— Защо? — попита Мандамъс изумен.
Амадиро присви рамене.
— Не зная. Не ме интересува… Но знам друго — че времето ви изтече. Добре ме разбрахте, нали? Или говорете по същество, или си отивайте — той мрачно посочи вратата и Мандамъс разбра, че търпението на събеседника му се е изчерпило.
— Добре тогава — каза Мандамъс. — Земята е уникална в още едно отношение…
Той заговори с лекота и без ненужни подробности, сякаш излагаше експозе, което често бе упражнявал и изглаждал именно с цел да го представи на Амадиро. И Амадиро усети, че думите все повече го поглъщаха.
Ето това беше! В първия миг Амадиро изпита небивало облекчение. Прав беше да се съмнява, че младежът може да не е побъркан. Мандамъс бе съвършено нормален.
После дойде усещането за триумф. Планът щеше да сработи. Разбира се, изложеният от младежа проект се различаваше на места от стратегията, която Амадиро намираше за уместна, но това можеше да се уточни впоследствие. Винаги щеше да се намери начин за малки промени.
И след като Мандамъс свърши, Амадиро каза, като с мъка удържаше гласа си спокоен:
— Нямаме нужда от Василия. В Института разполагаме с необходимите експерти, за да започнем веднага. Д-р Мандамъс — продължи той с нотка на резервирана учтивост, — ако този план се осъществи, а нещо ми подсказва, че това е неминуемо, вие ще станете директор на Института веднага щом бъда избран за Председател на Съвета.
Мандамъс пусна тънка усмивка, през което време Амадиро се отпусна назад в стола и си позволи да надникне в бъдещето със задоволство и увереност — нещо, което не му се бе случвало вече цели двайсет дълги и изтощителни десетилетия.
Колко време щеше да е необходимо? Десетилетия? Едно десетилетие? По-малко от десетилетие?
Не много. Не много. Нещата трябваше на всяка цена да се ускорят, за да доживее момента, когато старите решения ще се преобърнат и той ще стане властелин на Аврора, а следователно и на всички Външни светове, а следователно (при положение че Земята и Заселническите светове бъдат обречени) и властелин на Галактиката.
