Амадиро разпери ръце и леко сведе глава.
— Както кажеш. Той беше главният виновник за нашата парализа, но сега вече го няма и предполагам, че ще последва промяна, макар и не задължително видима.
— Криеш нещо от мен, нали?
— Нима бих направил подобно нещо?
— Разбира се. Тази твоя фалшива усмивка винаги те издава.
— Значи трябва да се науча да бъда сериозен с теб… Хайде, стига. Получих доклада ти. Кажи ми какво не е включено в него.
— Включила съм всичко… почти. Навсякъде разпалено заявяват, че са обезпокоени от нарастващата дързост на заселниците. Навсякъде са твърдо решени да им се съпротивляват докрай, следвайки самоотвержено и с готовност Аврора.
— Да, да ни следват. А ако не застанем начело?
— Тогава ще изчакат и ще се опитат да прикрият задоволството си от този факт. Иначе… Ами какво, всички Външни светове са се хвърлили в усъвършенстване на технологиите, но не са никак склонни да разкрият с какво точно се занимават. Всеки работи сам за себе си, без да се обединява с другите дори в рамките на собствената си планета. Никъде, на никой от Външните светове, няма нито един изследователски колектив, който да прилича на нашия Институт по роботика. Изследователите работят само индивидуално и всички до един ревниво пазят своите постижения от останалите.
— Тогава не ми се вярва да са ни настигнали — каза Амадиро едва ли не със задоволство.
— За голяма жалост — кисело отвърна Василия. — Прогресът на Външните светове е твърде бавен именно защото се осъществява от толкова хаотично разпилени индивидуалности. Заселническите светове редовно се срещат на конгреси, имат институти и макар че все още се тътрят далеч зад нас, определено ще ни настигнат… Все пак успях да се добера до някои технологични новости, но те всички са изброени в доклада ми. Например всички работят върху ядрения мултипликатор, но не ми се вярва проектът да е преминал етапа на лабораторна демонстрация. Все още не е създаден модел, който би могъл да се използва на борда на кораб.
— Надявам се, че не грешиш в това отношение, Василия. Ядреният мултипликатор е оръжие, с което нашите флотилии биха разгромили Заселническите светове в един миг. Смятам обаче, че по принцип би било по-добре, ако Аврора изпревари останалите си братя в разработката на оръжието… Ала ти каза, че в доклада си включила почти всичко. Много добре чух това „почти“. Какво е изпуснато?
— Солария!
— А, най-младият и най-особеният от Външните светове.
— Не получих почти никаква информация директно от тях. Гледаха ме с открита враждебност, както впрочем сигурно биха гледали и всеки друг чужденец, независимо дали е космолит или заселник. И казвам „гледаха“ в техния смисъл. Останах на планетата почти цяла година — значително по-дълго, отколкото където и да било другаде, но през всичките тези месеци така и никога не видях жив соларианец очи в очи. Винаги ги гледах посредством хипервълнова холограма. Нямах възможност да вляза в контакт с нищо реално — само с изображения. Животът там е много добре устроен, дори невероятно луксозен, а природолюбителите биха се възхитили на непокътната планета. Но ако знаеш само как ми липсваше виждането.
— Е, гледането е солариански обичай. Всички знаем това, Василия. Живей, но остави и другите да живеят.
— Хм — рече Василия, — твоята толерантност може да се окаже неуместна. Настроил ли си роботите в невъзпроизвеждащ режим?
— Да. И те уверявам, че никой не ни подслушва.
— Надявам се, Келдън… Силно подозирам, че соларианците са на път да разработят миниатюризиран ядрен мултипликатор много по-рано от всички останали планети — дори и от нас. Не са далеч от създаването на портативен модел с достатъчно ниска енергийна консумация, която би позволила използването му на космически кораби.
Амадиро силно се намръщи.
— Как са успели?
— Не мога да ти кажа. Да не мислиш, че са дошли при мен с черновите? Впечатленията ми са толкова неподплатени, че не посмях да ги изложа в доклада. Но от разни дребни неща, видени или подочути тук-там, стигнах до извода, че са направили важна крачка напред. Трябва внимателно да се замислим върху това.
— Така и ще направим… Имаш ли още нещо за казване?
— Да — и то също не присъства в доклада. От много десетилетия насам Солария работи върху проект за хуманоидни роботи. Мисля, че тази цел е вече постигната. Нито един от останалите Външни светове — разбира се, като изключим нас — не се и опитва да прави подобно нещо. Всички реагираха по един и същ начин на въпроса ми какво правят по отношение на хуманоидните роботи. Самата идея направо ги отвращава и ужасява. Подозирам, че са отбелязали нашия неуспех и са го взели присърце.
— Ами Солария? Тя пък защо не?
— Преди всичко, тяхното общество е било от край време най-силно роботизираното в цялата Галактика. Те са заобиколени от роботи — по десет хиляди на човек. Планетата е наводнена с тях. Ако тръгнеш да обикаляш наслуки, няма да срещнеш жива душа. Така че откъде накъде шепата соларианци, които живеят в подобни условия, ще седнат да се притесняват от мисълта за неколцина роботи в повече, само защото били хуманоидни? И после, онова жалко човешко подобие, което Фастълф проектира и създаде и което все още съществува…
— Данил — вметна Амадиро.
— Същият. Той — то е било на Солария преди двайсет десетилетия, а соларианците са го взели за човек. Още не са се съвзели от удара. Дори и да нямат потребност от хуманоиди, измамата ги е унижила. Тя е демонстрирала по недвусмислен начин, че Аврора е много по-напред от тях — поне в този аспект на роботиката. Соларианците се гордеят извънредно много с факта, че са най-съвършените специалисти по роботика в цялата Галактика. Сред тях има такива, които от онзи случай насам упорито работят върху проблема — ако не заради друго, поне за да изтрият срама. Ако бяха повече на брой или ако имаха институт, който да координира усилията им, досега отдавна да са успели. Но и при тяхното положение мисля, че вече са ги направили.
— Но не го знаеш със сигурност, нали? Само подозираш въз основа на информация, събрана оттук- оттам.
— Точно така, но подозрението ми е доста силно и си заслужава да проучим нещата по-внимателно… Има и нещо трето. Мога да се закълна, че те работят по проблема за телепатичните комуникации. Веднъж по невнимание ме оставиха да се доближа до някакво съоръжение. И после друг път, докато говорех с един от техните роботици, видях на заден план черна дъска с изрисувана по нея позитронна схема. Не си спомням да съм срещала някога подобна, но ми се стори, че би била подходяща за телепатична програма.
— Смятам, Василия, че изплиташ още по-тънка паяжина, отколкото в случая с хуманоидните роботи.
По лицето на Василия премина израз на леко смущение.
— Трябва да призная, че вероятно си прав.
— Дори ми звучи, Василия, като чиста проба фантазия. Щом не си спомняш да си виждала подобна схема преди, как можеш да решиш за какво би била подходяща?
Василия помълча.
— Честно казано, аз самата си зададох този въпрос. И все пак, когато видях схемата, думата „телепатия“ моментално ми дойде наум.
— Въпреки че телепатията е невъзможна — дори на теория.
— Смята се, че е невъзможна — дори на теория. А това не е съвсем едно и също.
— Никой никога не е успял да направи крачка в това отношение.
— Да, но защо тогава, щом погледнах схемата, си помислих „телепатия“?
— Добре де, Василия, може да си жертва на някакъв психически трик, който не си струва да анализираме. На твое място не бих мислил повече за това… Нещо друго?
