Това също бе отхвърлено — подозрението и духът на противоречието нямаха нужда от подклаждане. Някой нарече хуманоидните роботи „операция клин“. Изразът стана популярен и Институтът бе принуден да се откаже.
Амадиро упорито бе настоявал съществуващите екземпляри да бъдат съхранени за евентуални бъдещи нужди — каквито до този миг така и не се бяха появили.
Какво бе породило тази враждебна реакция? Амадиро усети как в него отново припламва раздразнението, което за малко не отрови живота му в онези далечни дни. Самият Фастълф, макар и неохотно, се бе съгласил да подкрепи проекта. И в интерес на истината действително го направи, макар и не така убедително, както в случаите, когато вършеше нещо с цяло сърце и душа… Но и това не помогна.
И все пак… и все пак… ако Мандамъс действително бе разработил някакъв проект, който можеше да излезе успешен и който включваше роботите…
Амадиро не беше голям привърженик на суеверните изрази от рода на: „Всяко зло за добро“ или „Така било писано“. Но въпреки това с усилие се въздържа от подобни мисли, докато слизаха с асансьора под равнището на земята — единственото място на Аврора, което можеше бегло да се оприличи на легендарните Стоманени пещери на Земята.
По знак на Амадиро Мандамъс слезе от асансьора и се озова в някакъв сумрачен коридор. Беше хладно, усещаше се подухването от климатика и той леко потрепери. Амадиро не изостана. По петите ги следваха само два робота — по един за всеки.
— Малко хора идват тук — отбеляза Амадиро.
— На колко метра под повърхността се намираме? — попита Мандамъс.
— На около петнайсет. Има няколко нива. На това се съхраняват хуманоидните роботи.
Амадиро поспря, сякаш за да помисли, после уверено се обърна наляво.
— Оттук!
— Няма ли упътващи знаци?
— Както споменах, малко хора слизат тук. Обикновено те знаят къде отиват и какво търсят.
Бяха стигнали до някаква врата, която в сумрака изглеждаше здрава и масивна. Два робота стояха изправени от едната и другата й страна. Не бяха хуманоидни.
— Това са прости модели — критично ги огледа Мандамъс.
— Съвсем прости. Едва ли сте очаквал да хабим нещо по-сложно за охраната на една врата — Амадиро повиши безизразно глас. — Аз съм Келдън Амадиро.
Очите на двата робота припламнаха за миг. Те се отдръпнаха от вратата, която се вдигна безшумно нагоре.
Амадиро подкани Мандамъс да влезе и докато минаваше покрай роботите, им нареди:
— Оставете отворено и нагласете осветлението в нормално положение.
— Предполагам, че тук не може да дойде който и да е — каза Мандамъс.
— Разбира се. Тези роботи разпознават външността и гласа ми и преди да отворят вратата проверяват и двете — после добави почти на себе си: — На Външните светове няма нужда нито от ключалки, нито от ключове, нито от шифри. Роботите винаги са ни охранявали предано.
— Понякога си мисля — мрачно подхвърли Мандамъс, — че ако някой аврорианец се сдобие с бластер от онези, които заселниците май винаги носят със себе си, за него няма да останат затворени врати. Ще може да унищожава роботите мигновено, да влиза където си пожелае и да прави каквото си поиска.
Амадиро го стрелна с изпепеляващ поглед.
— Кой ли ще е този космолит, който би си помислил да използва подобно оръжие на някой от Външните светове? В нашия живот няма място за оръжия и насилие. Нима не разбирате, че именно заради това посветих целия си живот на идеята да победя и унищожа Земята заедно с прокаженото й котило?… Да, някога ние самите сме употребявали насилие, но това е било много отдавна, когато Външните светове току-що са били създадени и когато ние все още не сме се били отърсили от отровата на Земята. Нали оттам сме дошли, но сега вече сме се научили да ценим сигурността, която ни дават роботите.
Нима мирът и сигурността не са нещо, за което си заслужава човек да се бори? Светове без насилие! Светове, на които управлява разумът! Редно ли беше да отстъпваме десетки обитаеми планети на някакви варвари еднодневки, които, както сам казахте, носят винаги бластери?
— Но вие — промърмори Мандамъс — сте готов да използвате насилие за унищожаването на Земята.
— Насилие за кратко време и в името на нещо — това е цената, която вероятно ще трябва да заплатим, за да сложим край на насилието веднъж завинаги.
— Аз съм космолит дотолкова — отвърна Мандамъс, — че искам дори това насилие да бъде сведено до минимум.
Намираха се в просторна стая, подобна на пещера. При влизането им стените и тавана сякаш оживяха и засияха с мека, изкуствена светлина.
— Е, д-р Мандамъс, това ли искахте да видите? — попита Амадиро.
Мандамъс се огледа занемял. Накрая успя да продума:
— Невероятно!
Те бяха там — цял полк човешки същества, които приличаха на живи с една идея повече от съответното количество статуи, но далеч по-малко отколкото биха изглеждали същия брой спящи хора.
— Те стоят прави — промърмори Мандамъс.
— Така заемат по-малко място. Очевидно.
— Но те са изправени от около петнайсет десетилетия. Не е възможно все още да стоят. Ставите им сигурно са се сковали, а органите им са съсипани.
Амадиро присви рамене.
— Може би. Но ако ставите им са повредени, което предполагам не е изключено, те могат да бъдат заменени. Зависи дали ще има някакъв смисъл да го правим.
— Ще има — заяви Мандамъс. Той местеше поглед от глава на глава. Те гледаха в различни посоки, което им придаваше малко объркан вид — сякаш всеки миг се канеха да напуснат строя.
— Всеки си има индивидуална външност; различават се и по ръст, телосложение и така нататък — каза Мандамъс.
— Така е. Изненадан ли сте? Имахме намерение да ги използваме като пионери при разработването на новите планети. Но за да могат да се справят с тази задача както трябва, искахме да се доближават до хората в максимална степен, което означаваше да им придадем индивидуалност като при самите аврорианци. Не намирате ли това за логично?
— Напълно. И се радвам, че е така. Изчел съм всичко възможно за двата протохуманоида, които е направил самият Фастълф — Данил Оливо и Джендър Панел. Виждал съм техни холографии, но те изглеждат абсолютно еднакви.
— Да — нетърпеливо рече Амадиро. — Не само че са абсолютно еднакви, но са направо карикатура на идеала за космолит. Романтизмът на Фастълф. Сигурен съм, че той би създал раса от взаимозаменяеми хуманоиди, които независимо от пола си щяха да притежават неземна красота — или поне собствената му представа за нея. И в крайна сметка щеше да ги осакати; в тях нямаше да има нищо човешко. Фастълф може да е гениален роботик, но е невероятно глупав човек.
Амадиро поклати глава. Да го победи един толкова невероятно глупав човек, помисли си той, но после отхвърли тази мисъл. Беше го победил не Фастълф, а онзи проклет землянин. Потънал в мисли, той не чу следващия въпрос на Мандамъс.
— Простете? — каза той с нотка на раздразнение.
— Попитах ви дали роботите са правени по ваш проект.
— Не, по някакво странно съвпадение, в което откривам особена ирония на съдбата, те са проектирани от дъщерята на Фастълф, Василия. Тя е гениална като него, но далеч по-интелигентна — което може би е една от причините за тяхното вечно неразбирателство.
— Доколкото знам тяхната история… — започна Мандамъс.
Амадиро му направи знак да мълчи.
— И аз съм я чувал, но това няма значение. Стига ми, че Василия си върши работата добре и че няма никаква опасност да започне да симпатизира на човек, който въпреки че по една случайност е неин баща, е
