ми е странно, че не симпатизирате на проземните му убеждения.
— Заради моя произход ли? — Мандамъс бе искрено изумен. За миг ноздрите му се разшириха сякаш в изблик на раздразнение или дори гняв, но после всичко премина и той тихо добави: — Вие самият имате една също толкова дългогодишна близка… приятелка… протеже, а именно д-р Василия Фастълф, която е дъщеря на д-р Фастълф. Тя е потомък от първа степен. Струва ми се странно, че не симпатизира на възгледите му.
— В миналото и на мен ми се струваше странно — отвърна Амадиро, — но тя наистина не ги споделя и що се отнася до нея, отдавна престанах да се съмнявам в това.
— За мен също можете да да не се съмнявате, сър. Аз съм космолит и искам да видя космолитите начело на Галактиката.
— Много добре тогава. Продължавайте с описанието на вашия план.
— Така и ще направя, но — ако не възразявате — ще започна от самото начало.
Д-р Амадиро, астрономите са единодушни, че в нашата Галактика има милиони планети, подобни на Земята; планети, на които хората могат да живеят след съответното приспособяване на околната среда, но без да е необходимо геоложко преоформяне на терена. Атмосферата им е годна за дишане, има океани с вода, почвата и климатът са подходящи, съществува живот. Наистина, ако най-малкото в океаните няма планктон, атмосферата няма да съдържа свободен кислород.
Земите често са пустеещи. Но веднъж подложени на биологично тераформиране заедно с океаните, т.е. облагородени със земната флора и фауна, животът в тях започва да процъфтява и тогава те стават годни за обитаване. Стотици такива планети са регистрирани и изследвани, а около половината от тях са заети от заселниците.
Ала нито една от откритите до този момент планети не притежава огромното земно разнообразие и изобилие от форми на живот. На нито една няма по-голям или по-сложно устроен организъм от шепата безгръбначни от рода на червеите или насекомите, а в растителния свят — от папратовите храсталаци. За разум или някакво негово подобие не може и дума да става.
Амадиро слушаше подредените изречения и си мислеше: „Говори наизуст. Запаметил е всичко предварително.“ Размърда се в стола и рече:
— Аз не съм планетолог, д-р Манадамъс, но бъдете сигурен, не ми казвате нищо ново.
— Както споменах, д-р Амадиро, започвам от самото начало… Астрономите твърдят с нарастваща убеденост, че вече разполагаме с една представителна извадка на обитаемите планети в Галактиката. Всички тези планети — или почти всички — се различават осезаемо от Земята. По една или друга причина се оказва, че Земята е изумително уникална планета — еволюцията на нея е протекла с невероятна скорост и по изключително необичаен начин.
— Най-често споменаваният довод в подкрепа на това е — отбеляза Амадиро, — че ако в Галактиката имаше други разумни същества, достигнали нашата степен на развитие, те щяха отдавна да са забелязали експанзията ни и да са реагирали по един или друг начин.
— Точно така, сър — каза Мандамъс. — Всъщност ако в Галактиката имаше по-високо развити от нас същества, ние нямаше да имаме никакъв шанс за разрастване. Следователно, изглежда че ние сме единствените в цялата Галактика, които владеем пътуването през хиперпространството. Че сме единствените разумни същества, обаче не е съвсем сигурно, макар че съществува голяма вероятност да е така.
Амадиро слушаше уморено с някакво подобие на усмивка. Младежът изпадаше в дидактика и заприличваше на човек, който отмерва тягостния ритъм на своята мономания. Това беше един от признаците на маниакалност и слабата надежда на Амадиро, че Мандамъс може да разполага с нещо, с което да се обърне хода на историята, започна да се изпарява.
— Д-р Мандамъс — каза той, — вие продължавате да ми излагате всеизвестни неща. Всички знаят, че Земята е уникална и че ние сме вероятно единствените разумни същества в Галактиката.
Но като че ли никой не си задава въпроса „Защо?“. Земляните и заселниците не си го задават. Те просто приемат факта за даденост. Изградили са си направо мистично отношение към Земята и я смятат за свещен свят, чиято необичайност е нещо съвсем естествено. Колкото до нас, космолитите, ние също не си задаваме този въпрос. Ние го пренебрегваме изцяло. Правим всичко възможно изобщо да не мислим за Земята, защото иначе съществува опасност да се увлечем и да решим, че сме потомци на земляните.
— Не виждам никакъв смисъл от подобен род въпроси. Няма нужда да търсим сложните отговори на това „Защо?“. Случайността играе важна роля в еволюцията, а до известна степен и във всичко останало. Ако съществуват милиони обитаеми светове, еволюцията на всеки един от тях може да протече с различна скорост. В повечето случаи скоростта ще бъде някаква средна величина; в едни ще бъде подчертано ниска, а в други — подчертано висока; може би в един от случаите ще е изключително бавна, а в друг — изключително висока. Случило се е така, че Земята е точно онази планета, където еволюцията е протекла извънредно бързо, и на това дължим факта, че ни има. Ако попитаме: „Защо?“, естественият и напълно достатъчен отговор е: „Случайност“.
Амадиро очакваше неговият събеседник да издаде манията си, като изпадне в ярост от блестящо обоснованите му аргументи, представени нарочно в шеговита форма, за да разклатят тезата на младежа из основи. Мандамъс обаче просто го изгледа малко по-продължително с хлътналите си очи, после тихо каза:
— Не.
Отмери мълчаливо една двутактова пауза и продължи:
— За да се ускори еволюцията хилядократно, е необходимо нещо повече от щастлива случайност. Навсякъде освен на Земята скоростта на еволюцията е тясно свързана с потока космическа радиация, на който е изложена планетата. Тази скорост изобщо не е резултат от случайност, а от космическата радиация, която предизвиква бавни мутации. На Земята мутации настъпват много по-често, отколкото на останалите обитаеми планети, и това няма нищо общо с космическите лъчения, защото нито в техния интензитет, нито в спектъра им се наблюдават някакви ненормални отклонения. Може би сега вече ви се поизясни важното значение на въпроса „Защо?“.
— Е, добре, д-р Мандамъс, докато все още ви слушам с търпение, каквото впрочем не съм очаквал от себе си, бъдете така добър да отговорите на въпроса, който толкова настойчиво задавате. Или може би разполагате само с него, но не и с отговора?
— Имам отговор — отвърна Мандамъс — и той е свързан с факта, че Земята е уникална в още едно отношение.
— Позволете да ви изпреваря. Имате предвид нейния голям спътник. Надявам се, д-р Мандамъс, че не смятате това за свое откритие.
— Съвсем не — сковано изрече Мандамъс. — Но не забравяйте факта, че на пръв поглед големите спътници изглеждат нещо обичайно. Нашата слънчева система има пет, земната — седем и така нататък. Обаче всички известни големи спътници обикалят около газови гиганти — с изключение на един. Единствено спътникът на Земята, Луната, обикаля около планета, не много по-голяма по размери от самата нея.
— Ще позволите ли отново да спомена думата „случайност“, д-р Мандамъс?
— Това вече може да е случайност, но независимо от всичко Луната си остава уникална.
— Дори и да е така. Каква връзка би могло да има между този спътник и изобилието от форми на живот на Земята?
— Връзката може да не е очевидна и дори да е малко вероятна. Но далеч по-малко вероятно е два толкова необичайни примера за уникалност по отношение на една и съща планета да нямат никаква връзка помежду си. Аз открих такава връзка.
— Наистина ли? — Амадиро застана нащрек. Ако младежът страдаше от психически отклонения, сега бе моментът истината да блесне по недвусмислен начин. Амадиро хвърли небрежен поглед към лентата на стената. Не му оставаше много време за губене, колкото и голямо любопитство да изпитваше.
— Луната — продължи Мандамъс, — постепенно се отдалечава от Земята поради приливния ефект върху планетата. Големите приливи и отливи на Земята представляват уникалното следствие от огромните мащаби на този спътник. Земното слънце също оказва подобен ефект, който обаче е три пъти по-слабо изразен, отколкото в случая с Луната — също както и нашето слънце предизвиква малки приливи и отливи на Аврора.
