Тъй като вследствие на ефекта, който оказва върху Земята, Луната постепенно се отдалечава от нея, в началото тя естествено е била много по-близо до планетата. Колкото по-близо се е намирала Луната до Земята, толкова по-високи са били приливите и отливите на планетата. Тези приливи и отливи са имали две важни последствия за Земята. Постепенно те са нагънали земната кора и са забавили нейното въртене около собствената й ос — отчасти в резултат на същото това нагъване и отчасти в резултат на триенето между океанските приливни вълни и плитките морски дъна. И така ротационната енергия се е преобразувала в топлина.
Следователно Земята притежава най-тънката кора от всички обитаеми планети, които познаваме. Тя е единствената обитаема планета с активна вулканична и тектонична дейност.
Амадиро го прекъсна:
— Но всичко това не може да има нищо общо с изобилието от форми на живот на Земята. Струва ми се, д-р Мандамъс, че или трябва да преминете по същество, или да напуснете.
— Моля ви, д-р Амадиро, имайте още съвсем малко търпение. Много важно е да вникнем добре в нещата. Направил съм прецизна компютърна симулация на химическото развитие на земната кора, като съм отчел въздействието на приливите и отливите, както и на тектоничната дейност. Смея да твърдя, че никой никога не го е правил толкова добросъвестно и толкова обстойно като мен — ако ми позволите нескромността.
— О, непременно — промърмори Амадиро.
— Резултатите показват съвсем недвусмислено — мога да ви запозная с всички необходими данни, когато пожелаете, — че в земната кора и в най-горния слой на мантията са се натрупали уран и торий в концентрации, хилядократно надвишаващи тези на всички останали обитаеми планети. Нещо повече, те се натрупват неравномерно, така че на отделни места тяхната концентрация е дори още по-висока.
— И доколкото разбирам, радиоактивността също?
— Не, д-р Амадиро. Уранът и торият са много слабо радиоактивни и дори когато тяхната концентрация е относително висока, това не е така в абсолютни величини… Повтарям, че всичко това се дължи на присъствието на огромната Луна.
— В такъв случай предполагам, че макар радиоактивността да не е толкова висока, че да представлява опасност за живота, все пак е достатъчна, за да ускори мутациите. Така ли е, д-р Мандамъс?
— Точно така. Понякога тя може да предизвика преждевременна гибел, но като цяло осигурява по- бързо развитие на новите видове. В резултат се е стигнало до огромното разнообразие и изобилие от форми на живот. А в крайна сметка са се появили разумни същества и цивилизация — единствено на Земята.
Амадиро кимна. Младежът не беше никак откачен. Можеше да греши, но не беше откачен. А можеше и да се окаже прав.
Амадиро не беше планетолог. Трябваше да направи справка в литературата, за да провери дали Мандамъс не е открил вече известен факт, както често се случва с повечето ентусиасти. Преди това обаче трябваше да се убеди в нещо много по-важно.
— Споменахте за някаква възможност да се унищожи Земята — меко започна той. — Съществува ли някаква връзка между това и нейните уникални свойства?
— Човек може да се възползва от уникалните свойства по уникален начин — също толкова меко отвърна Мандамъс.
— В нашия случай — как именно?
— Преди да обсъдим метода, д-р Амадиро, съм длъжен да ви предупредя, че въпросът, дали унищожението е физически възможно, зависи донякъде от вас.
— От мен?
— Да — каза Мандамъс твърдо. — От вас. Защо иначе щях да ви досаждам с тази дълга история, ако не за да ви убедя, че знам какво говоря, и съответно да ви склоня да ми окажете съдействие, което ще е решаващо за моя успех?
Амадиро пое дълбоко дъх.
— Ако бях отказал, щеше ли да свърши работа някой друг?
— Възможно е да успея да намеря други, ако вие откажете. Отказвате ли?
— Вероятно не, но се чудя доколко съм незаменим за вас.
— Не повече, отколкото съм аз за вас — това е отговорът. Вие просто трябва да ми съдействате.
— Трябва?
— Бих искал да го направите — ако предпочитате да се изразя така. Но ако желаете победата на Аврора и космолитите над Земята и заселниците — сега и завинаги, — вие трябва да ми съдействате, независимо дали изразът ви се харесва или не.
— Кажете какво точно трябва да направя? — попита Амадиро.
— Първо ми кажете вярно ли е, че в миналото Институтът е проектирал и конструирал хуманоидни роботи?
— Да, така е. Всичко на всичко петдесет. Беше някъде преди петнайсет-двайсет десетилетия.
— Толкова отдавна? И какво стана с тях?
— Оказаха се пълен провал — отвърна Амадиро с безразличие.
Мандамъс се отпусна в стола си ужасен.
— Унищожени ли са?
Веждите на Амадиро подскочиха нагоре.
— Унищожени? Никой не унищожава скъпи роботи. Пазят се на склад. Енергийните им блокове са свалени и специални дълготрайни батерии поддържат минимално ниво на активност в позитронните им връзки.
— Значи е възможно отново да бъдат активирани?
— Сигурен съм, че да.
Дясната ръка на Мандамъс забарабани отсечено и равномерно по страничната облегалка на стола.
— Значи можем да спечелим! — мрачно възкликна той.
Глава 12
Планът и дъщерята
46
Амадиро отдавна не се беше сещал за хуманоидните роботи. Мисълта за тях го измъчваше и не без известни усилия той се научи вътрешно да отбягва тази тема. Но ето че сега Мандамъс най-неочаквано повдигна въпроса.
В онези отдавна отминали дни, когато Амадиро бе на косъм от победата, хуманоидните роботи се бяха оказаха големият и решаващ коз на Фастълф. Фастълф бе проектирал и направил два такива робота (един от които все още съществуваше) — нещо, което никой друг не успя да направи. Дори съвместните усилия на целия колектив на Института по роботика не дадоха никакъв резултат.
Единствената печалба на Амадиро от голямото поражение се криеше именно в този коз. Фастълф бе принуден да публикува своите разработки.
Това означаваше, че хуманоидни роботи вече можеха да се произвеждат и бяха произвеждани, но изведнъж се оказа, че никой не ги иска. Аврорианците не пожелаха да ги допуснат в своето общество.
Устните на Амадиро се разкривиха в гримаса от горчивия спомен. По някакъв начин историята на соларианката бе станала известна — фактът, че е използвала Джендър, единият от двата хуманоидни робота на Фастълф, както и фактът, че го е правела за сексуални цели. По принцип аврорианците нямаха никакви възражения срещу подобно нещо. Когато обаче погледнаха на въпроса по-сериозно, се оказа, че на женската половина изобщо не й харесва мисълта да бъде конкурирана от роботи. Мъжете също не бяха очаровани от подобно съперничество.
Институтът положи огромни усилия за да разясни, че хуманоидните роботи не са предназначени за Аврора; че те ще изиграят само ролята на първата вълна от пионери, които трябва да облагородят и приспособят новите обитаеми планети, където ще се заселят аврорианците, след като приключи тераформирането.
