Положението започна да става критично няколко месеца по-късно, когато Малуун Чичиз влезе в кабинета на Амадиро за поредното сутрешно съвещание.
Обикновено Амадиро с радост очакваше този момент. Появяването на Чичиз винаги внасяше спокойна пауза в хода на претоварения ден. Той беше единственият старши член на Института, който нямаше амбиции и който не си правеше сметки за времето след смъртта или оттеглянето на Амадиро. Всъщност Чичиз бе идеалният подчинен. За него бе истинско щастие да обслужва; ролята на довереник на Амадиро го очароваше.
По тази причина през последните година-две Амадиро истински се тревожеше от повехналия вид, леко хлътналите гърди и малко скованата походка на своя идеален подчинен. Нима Чичиз остаряваше? Та той беше само няколко десетилетия по-възрастен от Амадиро.
На Амадиро му мина крайно неприятната мисъл, че наред с другите многобройни признаци на упадък сред космолитите, се наблюдаваше и постепенно изчезване на упованието в живота. Мислеше да провери какво казва по този въпрос статистиката, но все забравяше — или подсъзнателно се боеше да го направи.
Този път обаче под наплива на някакво бурно чувство годините на Чичиз изобщо не се забелязваха. Лицето му бе мораво (което подчертаваше сивите нишки в бронзовата му коса) и си личеше, че той едвам сдържа своето пълно недоумение.
Не се наложи Амадиро да пита какво се е случило. Чичиз сам избълва новината, сякаш щеше да се пръсне, ако не се бе освободил от нея.
Когато свърши, Амадиро втрещено повтори:
— Всички радиовълнови излъчвания са прекратени? Всички?
— Всички, шефе. Трябва да са умрели — или да са отишли някъде. Невъзможно е една населена планета да избегне изпускането на някакво електромагнитно излъчване, не и при нашето ниво на…
Амадиро му махна с ръка да млъква. Едно от предположенията на Василия — четвъртото, припомни си той — бе, че соларианците се готвят да напуснат своята планета. Стори му се нелепа идея; и четирите нейни предположения бяха повече или по-малко нелепи. Той я бе уверил, че ще помисли върху тях, но, разбира се, не го направи. Сега явно се оказваше, че е допуснал голяма грешка.
Макар че все още продължаваше да му се струва нелепо. Все още си задаваше същия въпрос, който отправи тогава към Василия — без надежда да намери отговор. (Какъв ли отговор можеше въобще да има?)
— Но къде, велики космосе, са могли да се дянат, Малуун?
— Нищо не се казва по въпроса, шефе.
— Добре тогава, знае ли се поне кога е станало това?
— И по този въпрос нищо не се казва. Новината пристигна днес сутринта. Бедата е, че интензитетът на радиационното излъчване от Солария без друго е нисък. Планетата е много рядко населена, а роботите са добре екранирани. Стойностите на интензитета са средно с един порядък по-ниски, отколкото на всички останали Външни светове. В случая с Аврора разликата възлиза на два порядъка.
— Значи в един прекрасен ден просто са забелязали, че дори и малкото, което са хващали, изведнъж е изчезнало. Обаче никой не е видял как то намалява. Кой е установил факта?
— Един нексониански кораб, шефе.
— Как?
— Корабът бил принуден да влезе в орбита около слънцето на Солария заради някаква авария. Изпратили хипервълново съобщение до планетата, за да получат разрешение, но отговор не дошъл. Нямали друг избор и въпреки това останали в орбита, за да довършат аварийните работи. През цялото време никой с нищо не ги обезпокоил. Чак след като си отишли и направили проверка на компютърната база данни, установили, че не само не са получили отговор, но и не са регистрирали абсолютно никакви радиационни сигнали. Невъзможно е да се прецени кога точно е било преустановено излъчването. Последното регистрирано съобщение от Солария датира отпреди повече от два месеца.
— Ами другите три нейни предположения? — промърмори Амадиро.
— Не ви разбрах, шефе?
— Нищо. Нищо — каза Амадиро, но челото му се свъси и той потъна в замислено мълчание.
Глава 13
Телепатичният робот
51
Мандамъс изобщо не подозираше за събитията на Солария, когато няколко месеца по-късно се върна от своето трето и най-продължително посещение на Земята.
Първия път преди шест години Амадиро успя не без известна трудност да го изпрати като акредитиран посланик на Аврора във връзка с някакъв дребен въпрос относно навлизането на заселнически кораби в територията на Външните светове. Мандамъс стоически изтърпя церемониите и бюрократичните мъки, но скоро стана ясно, че в качеството си на такъв посланик той имаше твърде ограничена свобода на придвижване. Така или иначе, той все пак успя да разбере онова, заради което бе дошъл.
Мандамъс донесе със себе си събраните сведения.
— Съмнявам се, д-р Амадиро, че ще изникнат някакви проблеми. Не съществува начин — абсолютно никакъв начин, — по който земните власти биха могли да контролират пристигането или заминаването от планетата. Всяка година милиони заселници от десетки планети посещават Земята и също толкова я напускат, за да се приберат отново вкъщи. Изглежда, всички заселници смятат, че животът не си струва, ако от време на време не отидат да подишат въздуха на Земята и да поскитат из нейните претъпкани подземни пространства. Допускам, че това се нарича връщане към корените. Те сякаш изобщо не проумяват, че животът на Земята е пълен кошмар.
— Зная това, Мандамъс — уморено рече Амадиро.
— Само като факт, сър. Не можете истински да го разберете, докато не сте го изпитали. Веднъж като го изпитате, ще видите, че никакви ваши „знаеници“ не могат ни най-малко да ви подготвят за реалността. Как може някой да поиска да се върне там, след като вече се е махнал…
— Нашите предци определено не са имали желание да се върнат, след като са напуснали планетата.
— Да — каза Мандамъс, — но навремето междузвездните полети не са били толкова усъвършенствани. Пътешествието е отнемало месеци, а скокът в хиперпространството е бил много рискован. Сега разстоянията се преодоляват само за няколко дена, а скоковете са ежедневие и нямат грешка. Много се чудя на какъв хал щяхме да бъдем, ако отиването до Земята е било толкова лесно и навремето.
— Хайде да не философстваме, Мандамъс. Минете по същество.
— Разбира се. Освен безкрайните потоци от пристигащи и заминаващи заселници всяка година милиони земляни емигрират на новооткритите светове. Някои се връщат почти веднага, без да успеят да се приспособят. Други намират нов дом, но се връщат на гости изключително често. Няма никакъв начин да се контролират пристигащите и заминаващите; Земята не се и опитва да го прави. И най-беглият опит за системно идентифициране и регистриране на посетителите би задръстил потока им, а Земята е съвсем наясно, че всеки посетител донася пари. Туристическият бранш — нека го наречем така — е понастоящем най-доходният бизнес на Земята.
— Доколкото разбирам, искате да кажете, че няма проблем да внесем хуманоидните роботи на Земята.
— Ни най-малък. Относно това нямам никакви съмнения. След като вече ги програмирахме по съответния начин, можем да ги пращаме на Земята с фалшиви документи на партиди по пет-шест. Нищо не може да се направи с присъщото им почтително и благоговейно отношение към хората, но това не означава, че задължително ще бъдат разкрити. Подобно отношение на заселниците към планетата майка е нещо съвсем естествено… Освен това не смятам, че е необходимо да кацат в някой от аеродрумите. Огромните пространства между Градовете са буквално пусти, като изключим примитивните промишлени роботи, така че приземяването на корабите ще остане незабелязано — или поне никой няма да му обърне внимание.
