— Струва ми се твърде рисковано — отбеляза Амадиро.
51а
Две партиди хуманоидни роботи бяха изпратени на Земята. Те се сляха със земляните в Града, преди да успеят да стигнат до празните области отвън, за да се свържат с Аврора посредством екраниран хиперлъч.
— Ще трябва да отида още веднъж, сър — каза Мандамъс (отдавна го беше обмислял, но дълго се колеба). — Не съм сигурен, че са намерили точното място.
— А сигурен ли сте, че вие самият знаете точното място, Мандамъс? — попита Амадиро язвително.
— Доста съм се ровил в античната история на Земята, сър. Знам, че мога да го намеря.
— Не мисля, че мога да убедя Съвета да изпрати с вас боен кораб.
— Не бих желал подобно нещо. Би било, меко казано, ненужно. Искам едноместен кораб, с мощност само колкото да стигне дотам и обратно.
И така, Мандамъс посети Земята за втори път, като се приземи край един от по-малките Градове. Изпитваше смесица от облекчение и задоволство, когато откри неколцина от роботите точно там, където трябваше да бъдат. Той остана с тях, за да понаблюдава как се справят със задачите си и за да нанесе някои по-фини корекции в програмите им.
После, изпроводен от незаинтересованите погледи на пет-шест примитивни селскостопански робота, Мандамъс се отправи към близкия Град.
Това бе добре пресметнат риск. Мандамъс, който съвсем не бе безстрашен герой, усещаше как сърцето му лудо бие в гърдите. Но всичко мина добре. Пазачът на входа прояви известно учудване, когато пред него изникна човек, който — по всичко личеше — бе прекарал значително време на открито.
Мандамъс обаче имаше заселнически документи и пазачът само присви рамене. Заселниците нямаха нищо против да стоят на открито. Понякога правеха малки екскурзии из полята и горите, които заобикаляха не особено привлекателните горни нива на Града.
Пазачът хвърли съвсем бегъл поглед на документите. Повече никой не ги поиска за проверка. Чуждият акцент на Мандамъс (толкова далеч от аврорианския, колкото той успяваше да го преправи) се възприемаше без никакви коментари. Никой не заподозря, че е космолит. А и как биха могли? Дните, когато космолитите поддържаха свои постове на Земята, бяха отминали преди цели два века, а официалните пратеници от Външните светове бяха съвсем малко. Напоследък броят им непрекъснато намаляваше. Провинциалните земляни вероятно бяха напълно забравили за съществуването на космолитите.
Мандамъс малко се притесняваше, че някой може да обърне внимание на тънките, прозрачни ръкавици, които той не сваляше от ръцете си, или пък на филтъра за нос, но и двете останаха незабелязани. Никой не попречи на неговите пътешествия из Града или до другите Градове. Той разполагаше с достатъчно пари за целта, а парите бяха много убедителен аргумент на Земята (в интерес на истината, дори и на Външните светове).
Свикна да не бъде следван по петите от робот. Когато в разни Градове срещаше някои от аврорианските хуманоидни роботи, налагаше се да ги пъди от себе си едва ли не като мухи. Изслушваше докладите им, даваше им необходимите инструкции и уреждаше по-нататъшното изпращане на роботи от Аврора. Накрая се върна обратно при кораба си и напусна Земята.
Излитането му се превърна в сензация точно толкова, колкото и кацането.
— Всъщност — замислено каза той на Амадиро, — земляните не са съвсем варвари.
— Така ли било?
— На своята собствена планета те се държат напълно човешки. Дружелюбието им е дори подкупващо.
— Може би започвате да съжалявате за своя план?
— Наистина се чувствам отвратително, докато се разхождам сред тях с ясното съзнание, че те не знаят какво ги чака. Дори и да се насиля, не мога да изпитам удоволствие от работата, която върша.
— Разбира се, че можете, Мандамъс. Мислете си за това, че много скоро след като всичко свърши, директорското място на Института ще ви е в кърпа вързано. Така работата ще ви се услади.
След този разговор Амадиро не изпускаше Мандамъс от поглед.
51б
При третото посещение на Земята Мандамъс бе преодолял по-голямата част от първоначалната си скованост. Държеше се почти като роден землянин. Осъществяването на проекта напредваше бавно, но без никакви отклонения от планираното развитие.
При предишните си посещения той не бе имал никакви проблеми със здравето. Този път обаче — несъмнено поради прекомерната си самоувереност — явно беше пипнал нещо. Във всеки случай известно време имаше твърде обезпокоителна хрема, придружена с кашлица.
Когато посети един от градските диспансери, там го инжектираха с гама глобулин, което веднага подобри състоянието му. Но самият диспансер му се стори много по-ужасяващ, отколкото болестта. Той знаеше, че всички, които отиват там, или страдат от нещо заразно, или най-малкото са в близък контакт със заразно болни.
Но ето че най-сетне Мандамъс се завърна сред тихия порядък на Аврора с чувството на огромно облекчение и признателност. Сега слушаше Амадиро, който му предаваше събитията около кризата със Солария.
— Съвсем нищо ли не си чул? — не можеше да повярва Амадиро.
Мандамъс поклати глава.
— Нищо, сър. Земята е един невероятно провинциален свят. Осемстотин Града с общо население от осем милиарда души, които не се интересуват от нищо друго, освен от осемстотинте Града с общо население от осем милиарда души. Човек би си помислил, че заселниците съществуват, само за да посещават Земята, а космолити изобщо няма. Деветдесет процента от новинарското време във всеки от Градовете се отделя само на местните проблеми. Земята е един затворен, клаустрофилен свят — и умствено, и физически.
— И въпреки това твърдите, че не са варвари.
— Клаустрофилията не означава задължително варварство. По свой собствен начин те са дори много цивилизовани.
— По свой собствен начин!… Няма значение. Проблемът в момента е Солария. Никой от Външните светове няма да си мръдне и пръста. Принципът за ненамеса е върховен и те всички настояват, че вътрешните проблеми на Солария си остават единствено нейни. Нашият Председател е не по-малко инертен от всеки друг, въпреки че Фастълф е мъртъв и повече не ни държи в парализиращата си прегръдка. Аз самият не мога да направя нищо — докато не стана Председател.
— Какви вътрешни проблеми може да има Солария според тях, след като соларианците са напуснали планетата? — недоумяваше Мандамъс.
— Колко бързо проумяхте що за тъпащина е това, а те още не могат! — язвително му отвърна Амадиро. — Според тях няма неоспорими доказателства, че соларианците са изчезнали напълно. А докато все още съществува вероятност да са там — поне част от тях, — никой от Външните светове няма право да се намесва без покана.
— А как обясняват отсъствието на радиационна активност?
— Казват, че соларианците може да са отишли да живеят под земята или пък да са измислили някакъв авангарден начин, по който спират изтичането на радиация. Казват също така, че никой не ги е видял да напускат планетата и че няма къде да се дянат. Разбира се, никой не ги е видял да напускат, защото никой не е наблюдавал.
— Защо пък да няма къде да се дянат? Има толкова незаети планети.
— Техният аргумент е, че соларианците не биха могли да живеят без невероятните си тълпи от роботи, а не са в състояние да ги вземат със себе си. Ако бяха дошли тук например, колко робота смятате, че бихме им отпуснали — при положение че въобще го направим?
