— Има средства — каза Амадиро с леден глас, — с помощта на които той може да бъде унищожен от разстояние. Неговите собствени способности би трябвало да имат ограничен обхват на действие. Няма как иначе да го прави освен с електромагнитни вълни, което значи, че силата им отслабва с квадратния корен от разстоянието. И докато ние можем да излезем от неговия обхват на интензивно въздействие, той няма да е в състояние да избяга от нашите оръжия.
Мандамъс се намръщи, видът му стана неспокоен.
— Изглежда, страдате от несвойствено за един космолит пристрастие към насилието, д-р Амадиро. Но в дадения случай предполагам, че насилието е съвсем допустимо.
— В дадения случай, а? Става дума за робот, който е способен да навреди на човешки същества! Така си мисля. Трябва да измислим някакъв претекст, за да изпратим след тях един по-големичък кораб. Няма да е разумно да обясняваме истинското положение на нещата…
— В никакъв случай! — натърти Мандамъс. — Помислете си само колко хора ще поискат да притежават такъв робот!
— Което не бива да се допуска. Ето още една причина, поради която смятам, че унищожението на робота е най-уместното и най-безопасно решение.
— Вероятно сте прав — неохотно призна Мандамъс, — но мисля, че би било по-разумно да не разчитаме единствено на това. Трябва да отида на Земята — веднага. Налага се да побързаме с изпълнението на проекта, дори с цената на известно недоизпипване. Веднъж като свършим — край. Дори един телепатичен робот, независимо в чии ръце се намира, няма да е в състояние да върне нещата обратно. А каквото и друго да направи, вероятно то няма да има вече никакво значение.
— Не говорете в единствено число. И аз ще дойда.
— Вие? Земята е ужасна планета. Аз трябва да отида, но вие защо?
— Защото и аз трябва да отида. Не мога повече да стоя тук и да гадая. Не сте чакал този момент цял живот като мен, Мандамъс. Нямате сметки за уреждане като мен.
65
Гладиа отново бе в космоса и отново Аврора се превърна в далечно кълбо. Д.Ж. непрекъснато беше зает; целият кораб беше обхванат от вълна на някаква смътна, но всепроникваща тревога. Сякаш имаше бойна готовност, сякаш бягаха от преследване или пък всеки момент го очакваха.
Гладиа поклати глава. Не беше изгубила способност да разсъждава трезво. Чувстваше се добре. Но щом се замислеше за онзи момент в Института, след като Амадиро си тръгна, поглъщаше я натрапчивото усещането за някаква странна нереалност. Времето й се губеше. В един миг тя седеше сънена на канапето, в следващия в стаята вече имаше някаква жена и четири робота, които дотогава не бяха там.
Значи беше заспала, но без изобщо да усети, без изобщо да разбере как. Имаше някаква пропаст от небитие.
По-късно се бе сетила коя е жената. Василия Алиена — дъщерята, чието място Гладиа бе заела в сърцето на Хан Фастълф. Гладиа никога не я беше виждала, въпреки че няколко пъти я беше гледала по хипервизията. Винаги си беше представяла Василия като някакво свое отдалечено, враждебно его. Двете имаха смътна физическа прилика, която околните постоянно коментираха, но Гладиа неизменно отричаше да я забелязва… И странната им, диаметрално противоположна обвързаност с Фастълф.
Щом се качи на кораба и остана насаме със своите роботи, Гладиа зададе неизбежния си въпрос:
— Какво правеше Василия Алиена в стаята и защо сте ме оставили да спя, след като е дошла?
— Мадам Гладиа — рече Данил, — ще ви отвърна аз, защото приятелят ми Жискар ще се затрудни с отговора.
— Защо да се затрудни, Данил?
— Мадам Василия дойде с надеждата, че ще убеди Жискар да служи на нея.
— Значи да ме остави?! — възмути се дълбоко Гладиа. Не че харесваше много Жискар, но в случая това нямаше значение. Което си беше нейно, си беше нейно. — И сте ме оставили да спя, докато вие двамата уреждате въпроса сами?
— Сметнахме, мадам, че имате крайна нужда от сън. Освен това мадам Василия ни нареди да не ви будим. А и бяхме убедени, че Жискар в никакъв случай няма да се съгласи да й служи. Предвид на всичко това не ви събудихме.
— Искрено се надявам — възмутено каза Гладиа, — че Жискар нито за миг не би си помислил да ме напусне. Би било престъпно както по отношение на законите на Аврора, така и по отношение на Трите закона на Роботиката… Заслужава си да се върна на Аврора, за да подам жалба и да я призова в съда.
— Не би било препоръчително в момента, милейди.
— Тя с какво оправда искането си? Изобщо направи ли го?
— Когато е била дете, Жискар е бил предоставен на нея.
— Юридически?
— Не, мадам. Д-р Фастълф просто й е позволил да го ползва.
— Тогава тя няма никакво право върху Жискар.
— Изтъкнахме й това, мадам. Очевидно ставаше дума за сантиментална привързаност от страна на мадам Василия.
Гладиа изсумтя.
— След като е преживяла загубата на Жискар още преди да се върна на Аврора, спокойно е можела да се примири с положението. И да не прибягва до незаконни методи с цел да ме лиши от моята собственост.
— Трябваше да ме събудите — добави тя неспокойно.
— Мадам Василия беше довела със себе си четири робота — отвърна Данил. — Ако не спяхте и се беше стигнало до размяна на остри реплики между вас двете, роботите може би щяха да се затруднят как трябва да реагират.
— Можеш да бъдеш сигурен, че щях да се погрижа за това, Данил.
— Несъмнено, мадам. Същото щеше да направи и мадам Василия, а тя е един от най-талантливите специалисти по роботика в Галактиката.
Гладиа насочи вниманието си към Жискар.
— Няма ли какво да добавиш?
— Бих добавил само, че така стана най-добре, милейди.
Гладиа погледна замислено бледите пламъчета в очите му, толкова различни от почти човешките очи на Данил, и й се стори, че случаят в крайна сметка не е толкова важен. Дребна работа. А имаше други неща, които я занимаваха. Бяха се отправили към Земята.
Неясно как тя повече не се сети за Василия.
66
— Безпокоя се — прошепна Жискар поверително, така че звуковите вълни едва раздвижиха въздуха. Заселническият кораб плавно се отдалечаваше от Аврора и поне до момента никой не го преследваше. Заниманията на борда поеха обичайния си ход. Почти всичко беше напълно автоматизирано, настъпи тишина и Гладиа спокойно заспа.
— Безпокоя се за лейди Гладиа, приятелю Данил.
Данил разбираше прекалено добре характеристиките на позитронните вериги на Жискар, за да има нужда от повече обяснения.
— Налагаше се да настроиш лейди Гладиа, приятелю Жискар — каза той. — Ако беше продължила да ни разпитва, можеше да разбере за твоите умствени способности, а тогава настройката щеше да бъде още по-опасна. Достатъчно вреда причинихме в резултат на разкритието на лейди Василия. А не знаем с кого още може да е споделила факта.
— Въпреки това — рече Жискар — нямах желание да стигам дотам. Ако лейди Гладиа сама бе пожелала да забрави, нямаше да има никакъв риск и всичко щеше да е много просто. Тя обаче яростно настояваше да разбере колкото се може повече. Съжаляваше, че ролята й в случая не е била по-голяма. И затова се
