принудих да прекъсна някои връзки, които бяха здраво изградени.
— Дори и това е било необходимо, приятелю Жискар — каза Данил.
— Но вероятността за причинена вреда съвсем не беше малка. Ако мислено си представиш свързващата сила като една тънка, еластична нишка — аналогията не е много удачна, но друга не мога да измисля, защото онова, което долавям в съзнанието, няма аналогия извън него — тогава обичайните задръжки, на които въздействам, са толкова тънки в сравнение с нишката, че изчезват само с едно мое докосване. От друга страна, силните връзки при разкъсване рязко се омотават. При хаотичното омотаване краищата могат да засегнат и да прекъснат други свързващи сили, или пък ако се увият около тях, невероятно да ги подсилят. И в двата случая може да се стигне до непредвидими промени в чувствата и манталитета на човешкото същество, които почти неизбежно ще причинят вреда.
— Смяташ ли, че си причинил вреда на лейди Гладиа, приятелю Жискар? — попита Данил малко по- високо.
— Мисля, че не. Бях изключително внимателен. Работех върху проблема през цялото време, докато вие разговаряхте. Ти постъпи съвсем предвидливо, като пое главната тежест при разговора, макар че рискуваше да бъдеш притиснат между неудобната истина и лъжата. Но въпреки цялата ми предпазливост, приятелю Данил, аз рискувах. Безпокои ме фактът, че бях готов да рискувам. Бях толкова близо до нарушаването на Първия закон, че това ми костваше огромни усилия. Сигурен съм, че нямаше да мога да го направя, ако…
— Да, приятелю Жискар?
— Ако не беше развил идеята си за Нулевия закон.
— Значи го приемаш?
— Не, не мога да го приема. Ти можеш ли? Ако си изправен пред вероятността да причиниш или да допуснеш причиняването на вреда на дадено човешко същество, наистина ли би могъл да го направиш в името на абстрактното човечество? Помисли си!
— Не съм сигурен — едва доловимо отвърна Данил с треперещ глас. После с усилие продължи: — Бих могъл. Самата идея, без да е формулирана като закон, ми дава достатъчно основания — също както и на теб. Нали това ти е помогнало, за да рискуваш с настройката на съзнанието на лейди Гладиа.
— Така е — съгласи се Жискар — и колкото повече мислим върху Нулевия закон, толкова повече той ще ни поощрява. Чудя се обаче докъде бихме могли да стигнем. Дали ще се ограничим само с поемането на малко по-големи рискове от тези, които нормално можем да си позволим?
— Но аз вярвам във валидността на Нулевия закон, приятелю Жискар.
— И аз бих могъл да повярвам, ако можем да определим какво разбираме под „човечество“.
Настъпи кратко мълчание, после Данил попита:
— Ти не беше ли приел Нулевия закон, когато спря роботите на мадам Василия и заличи избирателно част от нейната памет?
— Не, приятелю Данил — отвърна Жискар. — Всъщност не. Изкуших се, но всъщност не го приех.
— И все пак твоите действия…
— Бяха продиктувани от преплитането на ред мотиви. Ти изложи концепцията си за Нулевия закон, която звучеше правдоподобно, но не чак толкова, че да преодолее Първия. Дори не и толкова, че да преодолее заповедите на мадам Василия, които произтичаха директно от Втория закон. После, когато насочи моето внимание към приложението на Нулевия закон в психоисторията, движещата сила на позитронния поток в мен нарасна значително. Обаче пак не достатъчно, за да превъзмогна Първия, та дори и Втория закон.
— И все пак — промърмори Данил, — ти нанесе удар на мадам Василия.
— Тя нареди на своите роботи да те демонтират, приятелю Данил, и демонстрира недвусмислено задоволството си от предстоящия спектакъл. Твоята безпомощност, съчетана с въздействието на концепцията за Нулевия закон, ме накара да превъзмогна Втория закон и да се противопоставя дори на Първия. Действията ми бяха продиктувани от комбинираното влияние на Нулевия закон, психоисторията, моята лоялност към лейди Гладиа и твоята безпомощност.
— Едва ли моята безпомощност е била от такова значение, приятелю Жискар. Аз съм само робот. Аз бих могъл да предприема някакви действия съгласно Третия закон, но ти не. На Солария ти унищожи надзирателката без колебание. Значи би трябвало да наблюдаваш и моето унищожение без никакъв повод за намеса.
— Да, приятелю Данил, и в общия случай сигурно щеше да стане точно така. Обаче Нулевият закон, който ти дефинира, отслаби необичайно много силата на Първия. А когато ти трябваше да бъдеш спасен, това се оказа достатъчно, за да засенчи всичко останало и аз… постъпих, както видя.
— Не, приятелю Жискар. Едва ли ти е повлияла евентуалната участ на един робот. Това не би могло да допринесе по никакъв начин за преодоляването на Първия закон, колкото и да е била отслабнала силата му.
— Много е странно, приятелю Данил. Не знам как стана така. Може би защото забелязах, че ти започваш да мислиш все повече като човешко същество, но…
— Да, приятелю Жискар?
— В момента, когато роботите на лейди Василия пристъпиха към теб, когато тя бе обзета от дивашко наслаждение, схемата на позитронните ми връзки се преобрази по ненормален начин. За миг помислих, че си… човек… и реагирах в съответствие с това.
— Съвсем погрешно.
— Знам. И все пак… и все пак си мисля, че ако ситуацията се повтори, ненормалната промяна пак ще настъпи.
— Странно, наистина — рече Данил, — но след като ми каза всичко това, започвам да смятам, че си постъпил правилно. Дори ми се струва, че на твое място и аз бих… бих направил същото… че бих те помислил за… за ч-човек.
Бавно и неуверено Данил подаде ръка, а Жискар несигурно я погледна. После много бавно направи същото. Върховете на пръстите им почти се докоснаха; малко по малко те поеха ръцете си и ги стиснаха — сякаш двамата наистина бяха онези „приятели“, както се наричаха помежду си.
67
Гладиа се огледа със сдържано любопитство. За пръв път идваше в каютата на Д.Ж. Обстановката не беше много по-луксозна от тази в новата каюта, която бяха приготвили за нея. Пултът за наблюдение бе определено по-сложен и по-голям, върху него се виждаха множество лампички и бутони. Гладиа реши, че така Д.Ж. можеше да поддържа връзка с цялата останала част от кораба дори от личните си покои.
— Почти не съм те виждала, откакто напуснахме Аврора, Д.Ж. — каза тя.
— Поласкан съм, че го забелязваш — ухили се той. — Честно казано, Гладиа, и аз си мислех същото. Доста изпъкваш сред чисто мъжкия ни състав.
— Не съм особено поласкана от подобно обяснение. Предполагам, че Данил и Жискар също доста изпъкват сред чисто човешкия ни състав. И те ли ти липсваха толкова много?
Д.Ж. се огледа.
— Всъщност липсват ми толкова малко, че едва сега забелязвам, че си без тях. Къде са?
— В каютата. Стори ми се глупаво да ги влача след себе си в скромните предели на малкия свят на кораба ти. Те май нямаха нищо против да ги оставя, което силно ме изненадва… Всъщност не — поправи се тя, — сега се сещам, че трябваше да им заповядам доста строго да не тръгват с мен.
— Доста странно, а? Аврорианците никога не остават без роботи, както ми обясниха.
— Какво от това? Преди много време, когато за пръв път дойдох на Аврора, ми се наложи да свикна с действителното присъствие на хора около себе си — нещо, за което не бях подготвена на Солария. Навярно ще се окаже много по-лесно да свикна с отсъствието на роботите, когато съм сред заселници.
— Много добре. Чудесно! Трябва да си призная, че ми е много по-приятно да бъда с теб, без да усещам пробождането от светещите очи на Жискар. Да не говорим за тънките усмивки на Данил.
— Той не се усмихва.
— На мен обаче така ми се струва — онази негова мазна, развратна усмивчица.
