— Не, Жискар! Остави жената да спи.
Жискар, който беше потрепнал при думите на Данил, замря.
Василия щракна три пъти с пръсти. Вратата мигом се отвори и пред нея се наредиха четири робота.
— Ти беше прав, Данил. Ето ги четирите робота. Те ще те демонтират, а на теб заповядвам да не се съпротивляваш. После ние с Жискар ще се заемем с останалото.
Василия изгледа през рамо влизащите роботи.
— Затворете вратата! А сега демонтирайте бързо този робот! — и тя посочи Данил.
Роботите не помръдваха.
— Казах ви, че това е робот, не обръщайте внимание на външността му. Данил, кажи им, че си робот!
— Аз съм робот — послушно рече Данил — и няма да се съпротивлявам.
Василия мина встрани и четирите робота пристъпиха към Данил, който дори не трепна. Той се обърна към спящата Гладиа, за да я погледне за сетен път, после застана с лице към роботите.
— Става интересно — усмихна се Василия.
Роботите спряха.
— Продължавайте! — извика тя.
Те не помръдваха и Василия изумено се вгледа в Жискар. Но не успя да каже нищо. Мускулите й се отпуснаха и тя се свлече на пода.
Жискар я подхвана и я сложи да седне с гръб към стената.
— Трябват ми само няколко минути, после тръгваме — провлачи неясно той.
Минутите изтекоха. Василия продължаваше да се взира с мътен и разфокусиран поглед. Роботите й продължаваха да стоят неподвижно. С една крачка Данил се озова до Гладиа.
Жискар вдигна поглед и се обърна към роботите на Василия:
— Пазете господарката си. Не позволявайте на никой да влиза, докато тя спи. Скоро ще се събуди.
Гладиа се бе размърдала, преди той да довърши. Данил й помогна да се изправи.
— Коя е тази жена? — попита тя недоумяващо. — Ами тези роботи… Как така тя…
Жискар я прекъсна с уморен, но безапелационен глас:
— По-късно, лейди Гладиа. Всичко ще ви обясня. Но сега трябва да побързаме.
Тримата се отправиха навън.
ЧАСТ ПЕТА
ЗЕМЯТА
Глава 15
Свещеният свят
64
Амадиро прехапа долната си устна и стрелна с поглед Мандамъс, който изглеждаше потънал в мисли.
— Тя настоя — започна да се оправдава Амадиро. — Каза, че само тя можела да се справи с този Жискар; че само тя можела да му повлияе достатъчно силно, за да му попречи да използва неговите умствени възможности.
— Не ми споменахте нито дума за това, д-р Амадиро.
— Не бях сигурен, че има нещо за казване. Не бях сигурен, че е права.
— А сега сигурен ли сте?
— Напълно. Тя изобщо не може да си спомни какво се е случило…
— Значи и ние не знаем какво се е случило.
— Точно така — кимна Амадиро. — Освен това тя не си спомня нищо от предишните ни разговори по въпроса.
— Не се ли преструва?
— Постарах се да й направят електроенцефалограма. Има явна разлика в сравнение с предишните резултати.
— Има ли някаква вероятност да възстанови паметта си след време?
— Кой би могъл да каже? — Амадиро поклати глава с горчивина. — Аз лично се съмнявам.
Мандамъс продължаваше да гледа замислено надолу.
— Тогава има ли някакво значение? Можем да приемем за вярно онова, което ви е казала. Жискар има власт да въздейства на човешкото съзнание. Това е от решаващо значение и сега вече ни е известно… Всъщност добре, че колежката ни се провали. Ако Василия беше постигнала контрол над робота, не след дълго и вие щяхте да се озовете в ръцете й — както и аз, ако приемем, че е смятала да ме е удостои с тази чест.
Амадиро кимна.
— Предполагам, че вероятно е имала нещо подобно наум. В момента обаче е трудно да се каже какво смята. По нищо не личи да е пострадала — поне външно, — като изключим специфичната загуба на паметта. Очевидно тя си спомня всичко останало. Но кой знае какви ще бъдат последствията върху нейния начин на мислене, а съответно и върху научната й работа! Фактът, че Жискар е способен да причини подобно нещо на човек с нейната ерудиция, го прави изключително опасно явление.
— Не ви ли се струва, д-р Амадиро, че недоверието на заселниците към роботите може би е оправдано?
— Почти напълно, Мандамъс.
Мандамъс потри ръце.
— Ако съдя по потиснатия ви вид, всичко това е станало ясно едва след като те са напуснали Аврора.
— Добре мислите. Капитанът на заселническия кораб е отвел със себе си соларианката и нейните два робота. В момента те пътуват към Земята.
— Което означава?
— Не и поражение, струва ми се — бавно отвърна Амадиро. — Ако проектът ни се осъществи, победата е наша — със или без Жискар. А ние можем да го осъществим. Каквото и да е в състояние да прави Жискар с чувствата на хората, мислите не може да чете. Вероятно може да улавя емоционалните вълни в човешкото съзнание или дори да различава отделните чувства, да ги променя, да предизвиква сън и амнезия — безобидни неща от този род. Не може обаче да разбере нищо определено. Не може да засича самите думи или идеи.
— Сигурен ли сте?
— Така каза Василия.
— Възможно е да не е разбирала какво говори. Ето че не е успяла да се справи с робота, макар най- самонадеяно да е заявила обратното. Фактът не говори в полза на прецизност в нейните оценки.
— И все пак в това отношение й вярвам. За да може действително да се четат мисли, е необходимо наличието на невероятно сложна позитронна верига. Абсолютно е невъзможно някакво хлапе, и то преди двайсет десетилетия, да е постигнало подобно нещо. Всъщност задачата е непостижима дори за съвременната наука, Мандамъс. Не можете да отречете.
— Ще трябва да се съглася. Значи сега те пътуват към Земята?
— Без съмнение.
— Как тази жена, с нейното възпитание, ще тръгне за Земята?
— Тя няма избор, ако е под контрола на Жискар.
— Но защо Жискар иска да я накара да отиде там? Възможно ли е да знае за нашия план? Изглежда, вие не смятате така.
— Възможно е да не знае. Може би няма друг мотив освен стремежът да отведе соларианката и себе си по-надалеч от нас.
— Не ми се вярва да се страхува от нас, щом е успял да се справи с Василия.
