— Успя ли да разбереш дали знае за твоите особени способности?
— Не мога да преценя пряко, тъй като не мога да чета мисли. Обаче на два пъти по време на разговора с членовете на Съвета в съзнанието на д-р Амадиро се появи рязко покачване на нивото на емоционалния заряд. Изключително високо покачване. Не мога да го опиша с думи, но бих го сравнил със следното. Представи си, че гледаш някаква черно-бяла картина, която в един миг внезапно избухва в ярки цветове.
— Кога се случи това, приятелю Жискар?
— Втория път беше, когато лейди Гладиа спомена, че ще замине за Земята.
— Нямаше видимо раздвижване сред членовете на Съвета. Какво ставаше в съзнанието им?
— Не мога да кажа. Присъстваха само като холографски образи, а те не се съпровождат от мисловни усещания, които мога да доловя.
— Значи можем да направим извода, че планираното пътуване на лейди Гладиа до Земята е обезпокоило д-р Амадиро независимо как са реагирали останалите членове на Съвета.
— Това не беше просто безпокойство, приятелю Данил. Д-р Амадиро изглеждаше във висша степен разтревожен. Както би могъл да се чувства например, ако наистина разполагаше с някакъв план за унищожението на Земята и се е опасявал, че някой може да го разкрие. Нещо повече, приятелю Данил, когато лейди Гладиа спомена за намеренията си, д-р Амадиро погледна за миг към мен — за пръв и последен път по време на разговора. Възпламеняването на емоционалния му заряд съвпадна по време с този поглед. Мисля, че го разтревожи не друго, а именно мисълта за моето заминаване на Земята… Както би могло да се очаква, ако той смята, че моите специални умения биха представлявали изключителна опасност за неговите планове.
— Подобно поведение, приятелю Жискар, би могло да се обясни също и с изразените му опасения, че понеже си твърде ценен робот, земляните биха могли да се опитат да те присвоят. А това би било зле за Аврора.
— Вероятността за това, приятелю Данил, както и размерът на евентуалните щети за общността на космолитите са прекалено малки, за да оправдаят силата на неговата тревога. Колко ще пострада Аврора, ако аз стана собственост на Земята — в случай че съм просто онзи Жискар, за който ме смятат?
— Значи според теб д-р Амадиро знае, че ти не си просто онзи Жискар, за който те смятат.
— Не съм сигурен. Може би само го подозира. Ако наистина знаеше какво представлявам, нямаше ли да направи всичко възможно, за да не разисква своите планове в мое присъствие?
— Просто за негова зла участ лейди Гладиа никога не се разделя с нас. Ако той беше настоял да се махнеш, щеше направо да си признае, че те е разкрил — Данил помълча, после добави: — Имаш голямо преимущество, приятелю Жискар, че можеш да преценяваш емоционалния заряд на човешкото съзнание… Но ти каза, че този емоционален взрив на д-р Амадиро е бил втори поред. Кой беше първият?
— Първият настъпи при споменаването на ядрения мултипликатор. А това също ми се струва доста показателно. Концепцията за ядрен мултипликатор е добре позната на Аврора. Наистина те не разполагат с портативен модел; не и такъв, който да е достатъчно лек и ефективен, за да може да се използва на кораб. Но все пак подобна новина не е кой знае какво, та чак да го порази като гръм. Тогава откъде идва огромната му тревога?
— Вероятно — каза Данил — неговите планове са свързани с идеята за мултипликатор от този род.
— Вероятно.
В този момент вратата се отвори, някой влезе и проехтя глас:
— Е… Жискар!
63
Жискар извърна поглед към новодошлия.
— Мадам Василия — спокойно отвърна той.
— Значи ме помниш — топло се усмихна Василия.
— Да, мадам. Вие сте известен роботик и от време на време се появявате в новините по хипервизията.
— Стига, Жискар. Не исках да кажа, че си ме познал. Всеки би могъл да го направи. Имах предвид, че ме помниш. Някога ме наричаше мис Василия.
— И това си спомням, мадам. Беше много отдавна.
Василия затвори вратата и седна в един от столовете. После обърна глава към другия робот.
— А ти си Данил, разбира се.
— Да, мадам — отвърна Данил. — И ако се позова на тънката разлика, която направихте, аз също не само ви познах, но и ви помня, защото едно време присъствах на разговора ви с детектива Илайджа Бейли.
— Повече няма да споменаваш този землянин — остро рече Василия. — И аз те познах, Данил. По свой собствен начин ти си не по-малко известен от мен. И двамата сте известни, защото сте най-великите шедьоври на покойния д-р Хан Фастълф.
— На баща ви, мадам — отбеляза Жискар.
— Много добре знаеш, Жискар, че не придавам никаква важност на тази чисто генетическа връзка. Повече не я споменавай.
— Няма, мадам — отвърна Жискар.
— Ами тази? — тя хвърли небрежен поглед към спящата фигура на канапето. — След като вие двамата сте тук, с пълно основание мога да предположа, че спящата красавица е соларианката.
— Това е лейди Гладиа, а аз съм нейна собственост. Искате ли да я събудя, мадам?
— Само ще я разстроим, Жискар, ако ние с теб си поприказваме за доброто старо време. Нека спи.
— Да, мадам.
— Вероятно това, което ще обсъждаме с Жискар, няма да представлява интерес и за теб, Данил — каза Василия. — Би ли изчакал отвън?
— Боя се, че не мога да напусна стаята, милейди. Моята задача е да охранявам лейди Гладиа.
— Не мисля, че има голяма нужда да я охраняваш от мен. Както виждаш, с мен няма роботи, така че Жискар й стига на твоята соларианска лейди.
— Нямате роботи в стаята, мадам — отвърна Данил, — но докато вратата беше отворена, видях четири отвън в коридора. Най-добре да остана.
— Е добре, няма да се опитвам да преча на задълженията ти. Можеш да останеш… Жискар!
— Да, мадам?
— Спомняш ли си кога си бил активиран за първи път?
— Да, мадам.
— Какво си спомняш?
— Първо светлина. После звуци. След това изкристализира образът на д-р Фастълф. Можех да разбирам стандартен галактически и разполагах с известно количество вродени познания, които бяха вградени в позитронните вериги на мозъка ми. Трите закона естествено; обширен речник с дефиниции; задълженията на робота; социалните обичаи. Останалото научих бързо.
— Спомняш ли си кой беше твоят първи собственик?
— Д-р Фастълф, както вече казах.
— Помисли си пак, Жискар. Не бях ли аз?
Жискар помълча, после отвърна:
— Мадам, бяха ми възложили задачата да ви охранявам в качеството ми на собственост на д-р Хан Фастълф.
— Мисля, че беше нещо повече. Цели десет години ти се подчиняваше единствено на мен и много рядко изпълняваше нечии други заповеди — включително и такива на д-р Фастълф. Налагаше се да го правиш просто вследствие на твоите задължения като робот, и то само доколкото това не противоречеше с първостепенната ти задача да ме пазиш.
— Бяха ме зачислили към вас, лейди Василия, но д-р Фастълф остана собственик. Като такъв той възвърна пълните си права над мен, когато вие напуснахте имението. Остана мой собственик, дори когато
