— Ти си луд. Данил е толкова далеч от тези неща!
— Ти го гледаш с други очи. Присъствието му действа много сковаващо. Кара ме да се държа прилично.
— Е, дано.
— Не се надявай чак толкова. Както и да е… Приеми моите извинения, че ти отделям толкова малко време, откакто сме напуснали Аврора.
— Едва ли е необходимо.
— Тъй като сама повдигна въпроса, реших, че се налага. Все пак нека ти обясня. Намираме се в бойна готовност. Сигурни бяхме, че аврорианските кораби ще тръгнат по петите ни, като се има предвид как заминахме.
— Мислех, че те с удоволствие биха се отървали от група заселници.
— Разбира се, но ти не си заселник. Може пак да те поискат. Доста категорично настояваха да се върнеш от Бейлиуърлд.
— Нали се върнах. Докладвах им и всичко свърши.
— Само за това ли са те извикали?
— Да — Гладиа помълча и за миг се намръщи, сякаш нещо слабо човъркаше паметта й. Каквото и да беше, то изчезна и тя с безразличие повтори: — Да.
Д.Ж. присви рамене.
— Нещо не се връзва. Но пък наистина, докато бяхме на Аврора, изобщо не се опитаха да ни спрат; нито по-късно, когато се качихме на кораба и се приготвихме да напуснем орбита. Няма да споря. Остава ни още съвсем малко, преди да извършим Скока, а после не би трябвало да има повод за безпокойство.
— Между другото, защо поддържате екипажите си в чисто мъжки състав? — попита Гладиа. — Нашите винаги са смесени.
— Заселническите също. Само че обикновените. Това е търговски съд.
— Каква е разликата?
— Търговията е свързана с опасности. Доста импровизиран и суров начин на живот. Жените биха създавали само проблеми на борда.
— Глупости! Какви проблеми създавам аз?
— Излишно е да спорим. Освен това е станало традиция. Мъжете не биха допуснали такова нещо.
— Откъде знаеш? — засмя се Гладиа. — Опитвал ли си някога?
— Не. Ала от друга страна, жените също не се избиват за място на моя кораб.
— Аз съм тук. Харесва ми.
— Към теб се отнасят по-специално. А ако не беше случката на Солария, можеше да има доста проблеми. Всъщност проблеми имаше. Както и да е — той натисна някакво копче на таблото и след малко започна обратното броене. — Ще направим Скока след около две минути. Никога досега не си била на Земята, нали, Гладиа?
— Не, разбира се.
— И не си виждала слънцето — не просто някакво си слънце?
— Не… Макар че съм го виждала в исторически драми по хипервизията. Но предполагам, че не са показвали истинското слънце.
— Убеден съм. Ако нямаш нищо против, ще намалим осветлението в каютата.
Стана почти тъмно и Гладиа видя част от звездното небе на екрана. Звездите бяха повече и по-ярки, отколкото в небето над Аврора.
— Това увеличение от телескопа ли е? — прошепна тя.
— Съвсем леко. През слаб обектив… Петнайсет секунди — той започна да брои в обратен ред. На екрана настъпи разместване и в центъра се появи ярка звезда. Д.Ж. докосна друго копче. — Намираме се много над плоскостта на еклиптиката. Добре! Малко рисковано. Трябваше да се отдалечим малко повече от слънцето на Аврора преди Скока, но нали бързахме… Това е слънцето.
— Имаш предвид ярката звезда?
— Да… Какво ще кажеш?
— Ярка е — колебливо рече Гладиа, докато се чудеше как ли точно се очакваше от нея да реагира.
Д.Ж. натисна друго копче и картината чувствително избледня.
— Да… И никак няма да се отрази добре на очите ти, ако се взираш дълго в нея. Но яркостта няма значение. Външно това си е просто една звезда. Но помисли си само! Това е истинското слънце — звездата, която е осветявала единствената планета, обитавана от човешки същества. Осветявала е планетата, на която хората бавно са еволюирали. Осветявала е планетата, където преди милиарди години се е зародил животът — животът, чието развитите е довело до създаването на човешкия род. В Галактиката има 300 милиарда звезди, а във Вселената — 100 милиарда галактики, но сред всички тях има една-единствена звезда, която е оглавила раждането на човечеството — именно тази тук пред нас!
Гладиа се готвеше да каже: „Е, все трябва да е била някоя“, но бързо размисли.
— Много впечатляващо — не дотам убедително рече тя.
— Не е просто впечатляващо — каза Д.Ж. В полумрака очите му не се виждаха. — Няма заселник в Галактиката, който да не смята тази звезда за своя собствена. Лъчите, които осветяват безчислените ни родни планети са, сякаш взети назаем… под аренда за ползване. Там, точно там, са истинските лъчи, които са ни дали живот. Именно тази звезда и планетата, която се върти около нея — Земята — ни свързват здраво помежду ни. Ако не споделяхме нищо друго, щеше да ни остане поне тази светлина на екрана, а това би било достатъчно… Вие, космолитите, сте я забравили и затова се цепите помежду си, затова в крайна сметка няма да оцелеете.
— Има място за всички, капитане — меко отбеляза Гладиа.
— Да, разбира се. Не бих сторил нищо, с което да предизвикам гибелта на космолитите. Просто вярвам, че именно така ще се случи. А би могло да се избегне, ако космолитите се откажат от досадната си увереност в своето върховенство, от своите роботи и от самоцелното си дълголетие.
— Така ли изглеждам в очите ти, Д.Ж.? — попита Гладиа.
— Имаше такива моменти. Но пък имаш и напредък, признавам.
— Благодаря — отвърна Гладиа с нескрита ирония. — Колкото и да не ти се вярва обаче, заселниците също проявяват надменна арогантност. Но и ти имаш напредък, признавам.
Д.Ж. се засмя.
— След всички тези признания няма как да избегнем доживотната вражда.
— Наистина — засмя се Гладиа на свой ред и с изненада откри, че Д.Ж. бе поставил кротко ръката си върху нейната… Изненадата беше още по-голяма, когато разбра, че няма намерение да отмества своята.
68
— Притеснявам се, приятелю Жискар — каза Данил, — че мадам Гладиа не е под нашето пряко наблюдение.
— На борда на този кораб това не е необходимо, приятелю Данил. Не долавям никакви опасни емоции, а и капитанът е с нея в момента… А за нас би било по-добре, ако тя открие, че не се чувства зле сама — поне докато трае престоят ни на Земята. Възможно е да ни се наложи да предприемем внезапни действия, които излишно биха се затруднили от нейното присъствие и грижите за сигурността й.
— Значи нарочно си я накарал да се отдели от нас?
— Нямаше никакъв проблем. Колкото и да е странно, открих у нея силна склонност да подражава на заселническия начин на живот в това отношение. Копнежът й за независимост се потиска главно от чувството, че би бил осъществен за сметка на космолитското начало у нея. По-ясно не бих могъл да ти го опиша. В случая се затруднявам да тълкувам усещанията и емоциите, защото досега никога не съм се сблъсквал с подобно нещо при космолитите. Аз само отслабих нейните задръжки с едно съвсем леко докосване.
— Означава ли това, че тя повече няма да се възползва от нашите услуги, приятелю Жискар? Това би ме обезпокоило.
