— Няма да ви предам — отсече Д.Ж. — И няма да бягам. Нито мога да се бия.
— Тогава какво остава? — попита Гладиа.
— Имам четвърта алтернатива — отвърна Д.Ж. — Гладиа, ще те помоля да останеш тук заедно с роботите си, докато се върна.
71
Д.Ж. прегледа данните. Разговорът беше отнел достатъчно време, за да се определят точно координатите на аврорианския кораб. Намираше се малко по-далеч от слънцето в сравнение с неговия собствен кораб и това беше добре. При това разстояние Скокът в посока към слънцето щеше да е наистина рискован, докато Скокът настрани щеше да е, така да се каже, фасулска работа. Имаше известна опасност поради отклонението във вероятностите, но тя винаги съществуваше.
Д.Ж. увери лично екипажа, че няма да се чуе нито изстрел (което все едно с нищо не би помогнало). Очевидно те сляпо вярваха, че земното пространство ги пази, докато не нарушават неговото спокойствие с насилие. Това си беше чиста проба мистицизъм, който Д.Ж. презрително би осмял, стига да не споделяше същото убеждение.
Той застана отново във фокуса на предавателя. Беше изминало доста време, но досега не беше получен никакъв сигнал от насрещната страна. Демонстрирали бяха похвално търпение.
— Тук капитан Бейли — каза той. — Искам да говоря с командир Лизиформ.
Не се наложи да чака дълго.
— Тук командир Лизиформ. Мога ли да получа вашия отговор?
— Ще ви предадем жената и двата робота — отвърна Д.Ж.
— Много добре! Мъдро решение.
— И ще го направим колкото се може по-бързо.
— Още едно мъдро решение.
— Благодаря ви — Д.Ж. даде сигнал и корабът му скочи в хиперпространството.
Нямаше време, нито нужда да притаяват дъх. Скокът бе извършен още в мига, в който го направиха — или поне за части от секундата, които бяха абсолютно недоловими.
— Положението на вражеския кораб фиксирано, капитане — долетяха думите на пилота.
— Добре — кимна Д.Ж. — Знаеш какво да правиш.
Корабът се появи след Скока и с голяма скорост се отправи към аврорианския съд. Направена беше необходимата корекция на курса (не много голяма, надяваше се Д.Ж.). После ускориха полета още повече.
Д.Ж. отново застана на фокус.
— Близо сме, командире, и се готвим за предаване. Ако решите, можете да стреляте, но щитовете ни са вдигнати и преди да успеете да ги разрушите, вече ще сме стигнали до вас, за да осъществим прехвърлянето.
— Спасителна лодка ли изпращате? — командирът изчезна от фокуса.
Д.Ж. изчака. Лизиформ се върна с разкривено лице.
— Какво е това?! Вашият кораб е поел курс към сблъскване!
— Изглежда, че да — съгласи се Д.Ж. — Това е най-бързият начин да осъществим прехвърлянето.
— Ще унищожите кораба си.
— Вашия също. А той е поне петдесет пъти по-скъп от моя, може би и повече. Лоша размяна за Аврора.
— Но вие започвате сражение в земното пространство, капитане. Обичаите ви не го позволяват.
— А, да, вие сте запознат с нашите обичаи и се възползвате от тях… Но аз не се сражавам. Не съм изстрелял нито ерг и няма да го направя. Просто следвам определена траектория. По някаква случайност тя пресича вашето местоположение, но тъй като съм сигурен, че ще се махнете оттам преди момента на пресичането, явно не целя никакво насилие.
— Спрете. Нека обсъдим това.
— Уморих се от приказки, командире. Да си кажем ли всички последно сбогом? Ако не се отместите, аз губя може би четири десетилетия; третото и четвъртото без друго не са особено приятни. Вие колко губите? — Д.Ж. се измести от фокуса и остана извън него.
Аврорианският кораб изстреля един лъч — колкото за проба, сякаш да провери дали щитовете на противника наистина са вдигнати. Така си и беше.
Корабните щитове можеха да предпазват от електромагнитни лъчения и субатомни частици, в това число дори неутрино; можеха да издържат на кинетичната енергия на малки маси — частици прах или даже метеоритен пясък. Не можеха обаче да издържат на по-големи дози кинетични енергии — като например тази на цял кораб, летящ към тях със свръхметеоритна скорост.
Дори ненасочените опасни маси — например метеоритите — можеха да бъдат избегнати. Корабните компютри автоматично отклоняваха траекторията от пътя на всеки приближаващ се метеорит, чиято маса бе непосилна за щитовете. Това обаче не важеше по отношение на другите кораби, които можеха да следват неотклонно целта си. И макар че заселническият кораб бе по-малкият по размери, от друга страна, той бе и по-маневрен.
Имаше само един начин, по който аврорианският кораб можеше да избегне унищожението си…
Д.Ж. наблюдаваше как аврорианският кораб видимо се увеличава на екрана и се зачуди дали Гладиа в каютата си разбира какво става. Би трябвало да е усетила ускорението въпреки хидравличното окачване на каютата и компенсиращото действие на псевдогравитационното поле.
И тогава другият кораб просто изчезна — явно беше избягал в хиперпространството. Твърде неохотно Д.Ж. си даде сметка, че е стаил дъх, а сърцето му лудо бие. Нима не вярваше нито в предпазващата сила на Земята, нито в своето собствено стопроцентово предвиждане за изхода от положението?
Д.Ж. заговори в предавателя с глас, който успяваше да запази спокоен единствено благодарение на желязната си воля.
— Добре, момчета! Коригирайте курса и право към Земята!
Глава 16
Градът
72
— Сериозно ли говориш, Д.Ж.? — попита Гладиа. — Наистина ли смяташе да се сблъскаш с кораба?
— Съвсем не — равнодушно отвърна той. — Изобщо не съм очаквал това да стане. Просто налетях върху тях, като предварително знаех, че ще отстъпят. Тия космолити нямаше да рискуват своя прекрасен дълъг живот при положение, че спокойно можеха да си го запазят.
— Тия космолити? Какви страхливци само!
Д.Ж. се закашля.
— Все забравям, че си космолит, Гладиа.
— Да… и май си мислиш, че това ме ласкае. Ами ако се бяха оказали глупави като теб — ако бяха проявили същата тази детинска лудост, която ти си въобразяваш, че е смелост — и бяха останали на място? Какво щеше да направиш тогава?
— Щях да ги ударя — промърмори той.
— И всички щяхме да сме мъртви.
— Размяната щеше да е в наша полза, Гладиа. Един стар сбръчкан търговски кораб на заселниците срещу един нов, модерен боен кораб на космолитите.
Д.Ж. се залюля със стола назад и се облегна на стената с ръце зад врата (направо не беше за вярване колко спокоен се чувстваше сега, когато всичко беше свършило).
— Веднъж гледах по хипервизията една историческа драма. Към края на някаква война самолети, натоварени с експлозиви, умишлено се разбиваха в много по-скъпи морски кораби, за да ги потопят. Естествено пилотите на тези самолети загиваха.
