— Това беше измислица — каза Гладиа. — Как можеш да мислиш, че цивилизованите хора вършат подобни неща в реалния живот?
— Защо не? Ако каузата си заслужава.
— И какво почувства, докато се носеше към славната смърт? Екзалтация?… Тласкал си целия свой екипаж към същата смърт!
— Те знаеха. Нямаше друг изход. Земята ни наблюдаваше.
— Хората на Земята дори не са подозирали какво става!
— Изразих се метафорично. Намирахме се в земното пространство. Не можехме да се държим позорно.
— О, ама че глупости! При това рискува и моя живот.
Д.Ж. загледа върха на обувките си.
— Искаш ли да ти кажа нещо съвсем откачено? Това беше единственото нещо, което ме безпокоеше.
— Че ще умра?
— Не съвсем. Че ще те загубя… Когато онзи кораб ми нареди да те предам, знаех, че няма да го направя — дори да ме беше помолила. Бих предпочел да ги блъсна; така нямаше да те получат. А после, когато гледах как корабът им расте на екрана, си помислих: „Ако не се махнат, все едно пак ще я загубя.“ Тогава сърцето ми заби и започнах да се потя. Знаех, че ще избягат, и все пак мисълта… — той поклати глава.
Гладиа се намръщи.
— Не те разбирам. Значи не си се тревожил за това, че ще умра, а за това, че ще ме загубиш. Не е ли все едно?
— Знам. Не казвам, че има логика. Спомних си как се втурна да ме спасяваш от надзирателката, макар че знаеше, че тя може да те убие с един удар. Спомних си как се изправи пред онази тълпа на Бейлиуърлд и ги успа, въпреки че никога по-рано не беше виждала тълпа от хора. Помислих си дори за това, как като млада си отишла на Аврора и си се научила да живееш по нов начин… и си оцеляла… И ми се стори, че не бих имал нищо против смъртта, притесняваше ме единствено мисълта да не те загубя… Права си. Много е объркано.
— Забрави ли на колко съм години? — замислено попита Гладиа. — Аз съм почти толкова стара, колкото съм била и когато си се родил. На твоите години мечтаех за вашия Праотец. И нещо повече — имам изкуствена бедрена става. Левият ми палец — ето този — тя го завъртя, — е изцяло протеза. Някои от нервите ми са свързвани наново. Зъбите ми са керамични. А ти говориш така, сякаш всеки момент се готвиш да ми хвърлиш някакво безумно обяснение в любов… Защо?… На кого?… Помисли си, Д.Ж.!… Погледни ме и ме виж каква съм!
Д.Ж. залюля стола на задните крака и поглади брадата си със странен скърцащ звук.
— Добре. Ти ме разби, но смятам да продължа в същия дух. Това, което знам за твоята възраст, е, че ще ме надживееш и че когато умра, едва ли ще изглеждаш много по-стара от сега. Значи всъщност си по- млада от мен, а не по-стара. Пък и не ме е грижа, дори да си по-стара. Искам едно нещо — да бъдеш завинаги с мен, където и да отида — през целия ми живот, ако е възможно.
Гладиа се готвеше да каже нещо, но Д.Ж. припряно добави:
— Или ако смяташ, че така е по-удобно — аз да бъда с теб, където и да отидеш ти — докато съм жив, ако е възможно… Ако нямаш нищо против.
— Аз съм космолит. Ти си заселник — тихо каза Гладиа.
— На кой му пука, Гладиа? На теб ли?
— Искам да кажа, че не може и дума да става за деца. Повече не мога да имам.
— Изобщо не ме интересува! Няма никаква опасност името Бейли да се загуби!
— Вече имам и цел в живота. Искам да въдворя мир в Галактиката.
— Ще ти помагам.
— Ами търговията ти? Ще се откажеш ли от възможността да станеш богат?
— Ще спечелим малко заедно. Само колкото екипажът ми да бъде доволен и за да мога да ти помагам в твоята мисия на миротворец.
— Очертава ти се скучен живот, Д.Ж.
— Така ли? Струва ми се, че откакто се появи ти, животът ми стана дори прекалено вълнуващ.
— И сигурно ще настоиш да се откажа от моите роботи.
Д.Ж. доби измъчен вид.
— Затова ли през цялото време се опитваш да ме разубедиш? Нямам нищо против да ги задържиш и двата — дори Данил с неговата мазна, развратна усмивчица, — но ако ще трябва да живеем сред заселници…
— Тогава предполагам, че ще трябва да намеря сили да го направя.
Гладиа се засмя и Д.Ж. й отвърна. Той протегна ръце към нея и тя сложите дланите си в неговите.
— Ти си луд — прошепна тя. — И аз също. Но всичко тръгна толкова странно след онази вечер, когато реших да потърся в небето на Аврора слънцето на Солария… Май лудостта е единствената нормална реакция.
— Това, което каза, е не просто лудост — отвърна Д.Ж., — това е направо откачено, но точно такава те искам — той се усмихна, после добави: — Не, ще почакам. Ще си обръсна брадата, преди да се опитам да те целуна. Така ще намалим риска от зарази.
— Не, недей! Любопитно ми е да пробвам какво значи да имаш брада — каза Гладиа. Не се наложи да чака дълго.
73
Командир Лизиформ крачеше напред-назад в каютата си.
— Нямаше смисъл да губим кораба — каза той. — Абсолютно никакъв смисъл.
Политическият му съветник се бе разположил спокойно в стола. Не си правеше труда да следи с поглед бързото и изнервено сноване на своя събеседник.
— Да, разбира се — кимна той.
— Какво губят варварите? Така или иначе живеят само няколко десетилетия. Животът не означава нищо за тях.
— Да, разбира се.
— Но никога не съм виждал или чувал заселнически кораб да прави такова нещо. Може би възприемат някаква нова фанатична тактика, срещу която ние сме беззащитни. Ами ако изпратят срещу нас кораби с дистанционно управление, със спуснати щитове и без хора на борда?
— Можем да роботизираме корабите си изцяло.
— Няма да ни помогне особено. Не можем да си позволим да губим кораби. Може да ни оправи единствено щиторезачката, за която все се говори. Нещо, което да пререже щита.
— Тогава и те ще разработят подобен модел, а ние ще трябва да измислим някакъв устойчив на резачката щит; после те ще направят същото и отново ще се окажем в същото положение, само че едно ниво по-високо.
— Значи ни трябва нещо съвсем ново.
— Ами — рече съветникът, — не е изключено да се появи нещо такова. Основната ти задача не беше да се занимаваш със соларианката и нейните роботи, нали? Щеше да е добре, ако бяхме успели да ги изкараме от заселническия кораб, но в крайна сметка това беше от второстепенно значение, нали така?
— Все едно, Съветът няма да остане доволен.
— Това вече е моя грижа. Важното е, че Амадиро и Мандамъс напуснаха кораба и са на път към Земята на борда на един малък бързоходен скутер.
— Е, да.
— А ти не само отвлече вниманието на заселническия кораб, но и го забави. Това означава, че Амадиро и Мандамъс са напуснали кораба незабелязано и ще пристигнат на Земята преди онзи варварин.
— Предполагам, но какво от това?
