капитанът вярва сляпо в успеха си. Не бих казал, че подобно чувство е напълно лишено от логика, но все пак не е и съвсем оправдано.
— Тук несъмнено си прав, приятелю Жискар. Спомням си един случай, в който капитанът се изказа за Земята с открито благоговение. Тъй като в действителност Земята не може да повлияе на успеха на дадено начинание по някакъв мистериозен начин, напълно възможно е твоят опит да е дал резултат. Още повече че…
Очите на Жискар слабо проблясваха.
— За какво мислиш, приятелю Данил? — попита той.
— Мисля си за предположението, че отделното човешко същество е конкретно понятие, докато човечеството е абстрактно. Слабото жужене, което си доловил от аврорианския кораб, не е идвало от отделен човек, а от една малка част от човечеството. Ако се намираш на подходящо разстояние от Земята и фоновият шум е достатъчно слаб, сигурно би могъл да доловиш жуженето от умствената активност на земното население като цяло. И в още по-широк план — можем да приемем, че цялата Галактика е наситена от жуженето, което идва от умствената дейност на цялото човечество. Защо тогава човечеството да е абстракция? То може да бъде посочено. Помисли за това във връзка с Нулевия закон и ще видиш, че той е напълно оправдано разширение на законите на роботиката — оправдано от твоя собствен опит.
Последва дълга пауза и най-после Жискар заговори бавно и провлечено.
— Може би си прав, приятелю Данил… Но дори и да кацнем на Земята, дори да разполагаме с Нулев закон, който бихме могли да използваме, ние не знаем как да го използваме. До момента сме стигнали само до подозрението, че надвисналата криза включва употребата на ядрен мултипликатор. Но доколкото ни е известно, на Земята няма важни обекти, които могат да бъдат взривени с него. Тогава какво ще правим, когато кацнем?
— Все още не знам — тъжно отвърна Данил.
75
Шум!
Гладиа слушаше изумена. Усещането не беше болезнено. Не беше звукът от стържещи една в друга повърхности. Не беше нито пронизителен крясък, нито дрънчене, нито вой, изобщо не беше нещо, което би могло да се изрази със звукоподражателна дума.
Шумът беше по-мек и не така натрапчив; идваше и си отиваше през неравномерни интервали… но неизменно присъстваше.
Д.Ж. я наблюдаваше как слуша. Тя наостряше ту едното, ту другото си ухо.
— Наричам го „Бръмченето на Града“, Гладиа — каза той.
— Никога ли не спира?
— Не, никога, но нима си очаквала нещо друго? Не ти ли се е случвало да стоиш в полето и да слушаш шумоленето на листата, цвърченето на насекомите, чуруликането на птиците и ромона на водата? Те също не стихват.
— Това е нещо друго.
— Не, не е. Същото е. Този звук съчетава тътена на машините и човешката глъч, но принципно изобщо не се различава от природните звуци в полето. Свикнала си с природната обстановка, затова не забелязваш шума там. С това не си свикнала, затова ти прави впечатление и сигурно дори те дразни. Земляните не го чуват, освен в изключително редките случаи, когато току-що се прибират отвън — и тогава го посрещат с огромна радост. Утре вече и ти няма да го чуваш.
Гладиа се огледа замислено от малкия балкон, на който бяха излезли.
— Толкова много сгради!
— Не може да се отрече. Накъдето и да се обърнеш — все сгради: напред, назад, нагоре и надолу. Това не е просто град в смисъла на думата на Аврора или на Бейлиуърлд. Това е Град — с главно „Г“, — какъвто може да съществува единствено на Земята.
— Знам. Стоманените Пещери — каза Гладиа. — Намираме се под земята, нали?
— Точно така. Да си призная, дори на мен ми трябваше време, за да свикна с всичко тук, когато дойдох за пръв път. Където и да отидеш в Града, гледката винаги е оживена и многолюдна. Пешеходни пътеки и улични платна, витрини и огромни тълпи народ — облени в неизменните меки флуоресциращи светлини, сякаш Градът се къпе в нежните лъчи на безоблачно слънце. Но няма слънце. Дори не зная дали в момента на повърхността то грее или е скрито в облаци, или пък изобщо го няма на небосклона, оставило тази част от света във властта на мрака и нощта.
— Но Градът остава затворен. Хората взаимно си дишат въздуха.
— Така или иначе го правим — на всяка планета, където и да е.
— Не и по този начин — тя помириса въздуха. — Тук направо мирише.
— Всяка планета мирише посвоему. Всеки земен Град мирише различно. Ще свикнеш.
— Не съм убедена, че горя от желание. Как хората не се задушават?
— Има отлична вентилация.
— А когато се развали?
— Това никога не се случва.
Гладиа отново се огледа.
— Всяка сграда изглежда претрупана с балкони.
— Белег на престиж. Много малко хора имат апартаменти с изглед навън и естествено искат максимално да се възползват от това. Повечето граждани живеят в апартаменти без прозорци.
— Ужасно! — потрепери Гладиа. — Как се казва този Град, Д.Ж.?
— Ню Йорк. Най-важният Град на планетата, макар че не е и най-големият. Мексико Сити и Лос Анжелис са най-големите на този континент, а на останалите има и други по-големи Градове от Ню Йорк.
— Защо тогава е най-важният?
— По обичайните причини — тук е седалището на Планетарното правителство. Организацията на Обединените Нации.
— Нации ли? — тя победоносно вдигна пръст и задекламира. — Земята е била разделена на няколко независими политически единици. Нали така?
— Точно така. Били са десетки. Но много отдавна — преди хиперпространствените пътувания, в предхиперните времена. Името обаче е останало. Това й е най-хубавото на Земята — нейната замразена история. Всички останали светове са нови и плитки. Човечеството като такова съществува само на Земята.
Д.Ж. завърши с приглушен шепот, после се прибра в стаята — не много голяма, с оскъдна мебелировка.
— Защо няма никой наоколо? — попита Гладиа с разочарование.
Д.Ж. се засмя.
— Не се безпокой, скъпа. Щом толкова искаш парадност и внимание, ще ги получиш. Просто помолих да ни оставят известно време на мира. Имам нужда от малко спокойствие и почивка, също както и ти, предполагам. Колкото до момчетата, те трябва да се погрижат за кораба, да го почистят, да подновят припасите, да отдадат дължимото на своето преклонение пред…
— Жените?
— Не, макар че по-късно сигурно няма да мине и без тях. Имах предвид религиите, които все още съществуват на Земята и в които момчетата все още намират някакво утешение. Поне тук, на Земята. Другаде те не са от голямо значение.
— Е — презрително изсумтя Гладиа. — Замразена история, както сам я нарече… Мислиш ли, че бихме могли да излезем от сградата и да се поразходим малко?
— По-добре ме послушай, Гладиа, и недей да се втурваш в подобни начинания тъкмо сега. Ще им се наситиш до болка, когато започнат церемониите.
— Но тогава всичко ще бъде съвсем официално. Не може ли да позаобиколим някак церемониите?
— Абсолютно невъзможно. След като се постара с всички сили да станеш героинята на Бейлиуърлд, ще
