трябва и тук да поемеш същата роля. Но церемониите все някога ще свършат. И тогава, след като се съвземеш, ще наемем екскурзовод и ще разгледаме Града както трябва.
— Можем ли да вземем и роботите с нас? — тя махна с ръка към Данил и Жискар, които стояха в другия край на стаята. — Нямам нищо против да оставам без тях, когато съм с теб на кораба, но сред тълпите от непознати ще се чувствам по-сигурно, ако са с мен.
— За Данил определено няма да има проблеми. Посвоему той също стана герой. Бил е колега на Праотеца, пък и лесно може да мине за човек. Жискар, който е очевидно робот, по принцип не би трябвало да влиза в очертанията на Града. Но за него направиха изключение и се надявам да продължат в същия дух… Все пак неприятно е, че се налага да чакаме тук, без да можем да си подадем носа навън.
— Нали сам каза, че е още рано да се излагам на целия този шум — напомни му Гладиа.
— Да. Имах предвид обществените площади и пътищата. Иска ми се просто да те разведа из коридорите на тази сграда. Те са дълги буквално цели километри и сами по себе си представляват умален модел на Града — търговски безистени, ресторанти, увеселителни заведения, Лични, асансьори, транзитни платна и така нататък. Само един-единствен етаж от някоя сграда в някой Град съдържа повече колорит и разнообразие, отколкото цяла Заселническа планета.
— Сигурно е много лесно да се загуби човек.
— Разбира се, че не. Всеки познава района си, както е и навсякъде другаде. За външните хора е достатъчно само да следват знаците.
— Сигурно дългите преходи, които се налага да правят — замислено рече Гладиа, — са добра гимнастика за хората тук.
— И добра предпоставка за социални контакти. Коридорите винаги са пълни с народ. Прието е да спираш да поговориш с всеки познат, а непознатите да поздравяваш. Пък и не е задължително да ходиш пеша. Навсякъде има асансьори за вертикално пътуване. Главните коридори представляват транзитни платна за хоризонтално придвижване. И естествено извън сградата има страничен път, който води към експресната мрежа. Страхотна е. Ще видиш, като се качиш.
— Чувала съм. Прехвърляш се от едно платно на друго, които се движат с различна скорост — все по- бързо или все по-бавно. Няма да мога да се оправя. Без мен.
— Разбира се, че ще се справиш — развесели се Д.Ж. — Ще ти помагам. Ако трябва, дори ще те нося. Но всичко е въпрос на малко опит. На Земята всички се возят на тях — от децата в детските градини, до старците с бастуни. Признавам, че заселниците са малко тромави. И аз не съм самата грация, но се оправям и ти също ще можеш.
Гладиа пусна дълбока въздишка.
— Е, щом се налага, ще опитам… Знаеш ли какво, скъпи Д.Ж. На всяка цена искам спокойствие през нощта. Трябва да направиш нещо с твоето „Бръмчене на Града“.
— Можем да го уредим, сигурен съм.
— И не искам да ям в участъковите кухни.
Д.Ж. не изглеждаше убеден.
— Разбира се, може да ни донасят храната в стаята. Но социалните контакти наистина ще ти се отразят добре. Освен това аз ще бъда с теб.
— Добре, Д.Ж., може би по-късно, но не от самото начало… И искам отделна Лична.
— О, не, това вече е невъзможно. В стаята ще имаме мивка и тоалетна, но само заради важното положение, което заемаме. Ако обаче искаш да се изкъпеш хубаво или да си вземеш душ, трябва да последваш тълпата. Ще ти дадат жена, която ще те запознае с процедурата, както и сепаре с душ — или каквото там имат. Няма защо да се притесняваш. Всеки ден се намира по някоя и друга заселничка, която трябва да запознаят с Личните… Може и да ти хареса, Гладиа. Чувал съм, че женските Лични са доста оживено и забавно място. За разлика от мъжките, където не се позволява и една дума да кажеш. Много тъпо.
— Толкова е ужасно — промърмори Гладиа. — Как издържаш без уединение?
— На претъпканите планети неволята учи — небрежно отвърна Д.Ж. — Каквото не си имал, не ти липсва… Още някой афоризъм?
— Не, благодаря.
Гладиа потъна в униние и Д.Ж. я прегърна.
— Хайде, няма да е чак толкова лошо. Обещавам ти.
76
Не беше кошмар в истинския смисъл на думата, но все пак Гладиа благодари, че се чувства донякъде подготвена от своя скромен опит на Бейлиуърлд. Същинско море от хора. В Ню Йорк тълпите бяха неизмеримо по-огромни, отколкото на Заселническия свят, но затова пък в сравнение с Бейлиуърлд тук тя се чувстваше много по-изолирана от множеството.
Правителствените служители явно изгаряха от желание да застанат до нея. Водеше се безмълвна, задкулисна битка за мястото в нейна близост, което щеше да влезе в кадър по хипервизията. Това я изолираше не само от тълпата зад полицейския кордон, но и от Д.Ж. и двата робота. Непрекъснато я притискаха и побутваха хора, които, изглежда, не се интересуваха от нищо друго освен от прожекторите и камерите.
Тя пропускаше покрай ушите си речите, които сякаш нямаха край, но за щастие бяха поне кратки. От време на време раздаваше приветливи, макар и разсеяни усмивки, като щедро показваше имплантираните си зъби във всички посоки.
Някаква наземна кола я затътри през километричните коридори. Пешеходните пътеки отстрани представляваха гигантски мравуняци от хора, които ръкомахаха и крещяха, когато Гладиа минаваше покрай тях. (Тя се зачуди дали друг космолит е обирал някога подобни овации на Земята и реши, че нейният случай е абсолютно безпрецедентен.)
Докато пътуваха, Гладиа забеляза между някакви сгради огромно сборище от народ, които се тълпяха пред един хипервизионен екран. Върху него тя мерна за миг своето собствено изображение. Знаеше, че хората гледат запис на речта й на Бейлиуърлд. Зачуди се колко ли пъти, на колко ли места и пред колко ли хора е бил вече показван. И колко ли още щяха да го показват. И дали на Външните светове изобщо бяха чували за него.
Дали тя наистина не изглеждаше предател в очите на аврорианците? Дали сегашното посрещане нямаше да бъде използвано като доказателство за това?
Не беше изключено нито едното, нито другото, но на нея вече не й пукаше. Важното беше да изпълни своята омиротворителна мисия. Щеше безропотно да й се посвети — дори с цената на невъобразимата оргия на груповото къпане и крещящият подсъзнателен ексхибиционизъм в женската Лична, на които Гладиа бе присъствала сутринта. (Е, почти безропотно.)
Стигнаха до една от експресните магистрали, за които й бе споменал Д.Ж., и Гладиа се вторачи с нескрит ужас в безкрайната върволица от коли, които се точеха една след друга… една след друга… една след друга… Хората в тях явно бързаха по работа (или просто не желаеха да си нарушават спокойствието), защото не се включиха в парада от коли. Те поглеждаха към тълпата и процесията със сериозен вид, докато отминаваха.
Наземната кола се спусна под експресната магистрала през един къс тунел, който по нищо не се различаваше от предишния коридор (целият Град представляваше един огромен тунел), после отново се показа отгоре.
Накрая автоколоната спря пред голяма обществена сграда, която изглеждаше малко по-привлекателна от безкрайното еднообразие на блоковете, съставляващи жилищната част на Града.
В самата сграда се състоя още един прием, на който сервираха алкохол и ордьоври. Гладиа отказа дори да се докосне до тях. Наоколо кръжаха хиляди хора, които се изредиха в безкрайна върволица да поговорят с нея. Очевидно се беше разчуло, че не бива да й предлагат да се здрависват, но неизбежно имаше и такива, които го правеха. Гладиа се мъчеше да отвръща на поздравите без колебание, като докосваше бързо подадената ръка с два пръста, които тутакси издърпваше обратно.
Неколцина жени се наканиха да посетят най-близката Лична. Очевидно неписаните социални закони
