— Чудя се. Ако беше само Мандамъс, нямаше изобщо да се тормозя с въпроса. Той не е важна клечка. Но Амадиро? Да зареже политическите разпри на Аврора в такъв труден момент и да замине за Земята? Тук става нещо крайно съдбоносно.
— Какво толкова? — капитанът изглеждаше раздразнен от факта, че го въвличат пряко — и едва ли не фатално — в някаква игра, от която той нямаше и най-малко понятие.
— Нямам представа.
— Не мислиш ли, че може да става дума за тайни преговори на най-високо равнище относно някакви цялостни промени в мирното споразумение, подписано от Фастълф?
Съветникът се усмихна.
— Мирно споразумение? Ако наистина смяташ така, значи изобщо не познаваш нашия д-р Амадиро. Той за нищо на света не би отишъл на Земята, само за да промени някоя и друга клауза от някакво си мирно споразумение. Неговата заветна мечта е Галактика без заселници, а при положение, че отива на Земята… Мога само да кажа, че не бих искал да съм на мястото на варварите в този момент.
74
— Надявам се, приятелю Жискар — каза Данил, — че мадам Гладиа се чувства добре без нас. Можеш ли да определиш от такова разстояние?
— Мога безпогрешно да стигна до съзнанието й, макар че връзката е слаба, приятелю Данил. Мадам Гладиа е при капитана и прелива от радостна възбуда.
— Отлично, приятелю Жискар.
— При мен положението не е отлично, приятелю Данил. Намирам се в състояние на известно разстройство. Бях подложен на голямо напрежение.
— Съжалявам да го чуя, приятелю Жискар. Мога ли да попитам защо?
— Останахме тук известно време, докато капитанът преговаряше с аврорианския кораб.
— Да, но аврорианският кораб очевидно си отиде, така че изглежда капитанът е преговарял успешно с тях.
— Той постигна това по начин, който очевидно ти не си разбрал. Аз обаче донякъде го разбрах. Макар че капитанът не остана с нас, не беше много трудно да проникна в съзнанието му. То излъчваше огромно напрежение и тревога, под които се долавяше нарастващо усещане за загуба.
— Загуба ли, приятелю Жискар? Успя ли да определиш в какво се състои тя?
— Не мога да ти обясня своя метод на анализ в подобни ситуации. Бих казал, че в случая не ставаше въпрос за загуба от типа на онези, които по-рано свързвах с абстракции или неодушевени предмети. Имаше оттенък — това не е точната дума, но е единствената, която поне малко подхожда — на загуба на конкретен човек.
— Лейди Гладиа.
— Да.
— Съвсем естествено, приятелю Жискар. Можело е да се наложи да я предаде на аврорианския кораб.
— Емоцията беше прекалено силна. Прекалено стенеща.
— Стенеща ли?
— Това е най-точната дума, за която се сещам. Чувството на загуба се съпровождаше с подчертана мъка. Сякаш лейди Гладиа нямаше да я има не просто защото щеше да замине някъде. В крайна сметка това би било поправимо. Усещането беше такова, сякаш лейди Гладиа щеше престане да съществува — сякаш щеше да умре — и повече никога нямаше да я има.
— Значи е смятал, че аврорианците ще я убият? Но това е абсолютно невъзможно.
— Наистина не е възможно. Причината е друга. Дълбокият страх от загубата се съпровождаше с усещането за лична отговорност. Претърсих съзнанието и на други членове на екипажа и след като сумирах всичко, стигнах до извода, че капитанът умишлено е насочил кораба си право срещу аврорианския съд.
— Но това също е невъзможно, приятелю Жискар — възрази Данил с притихнал глас.
— Друга алтернатива нямах. Първата ми мисъл беше да променя емоционалната нагласа на капитана по такъв начин, че да го принудя да промени курса, но разбрах, че няма да мога. Въпреки тревогата, напрежението и ужаса пред загубата, той беше така твърдо решен, така изпълнен с непоколебимост и така уверен в успеха си…
— Как е възможно да се изпитва едновременно ужас от загубата и увереност в успеха?
— Приятелю Данил, отдавна престанах да се чудя на способността на хората да изпитват едновременно две взаимно изключващи се чувства. Просто я приех за дадена. Ако в случая се бях опитал да променя нагласата на капитана дотолкова, че да го накарам да промени курса на кораба, щях направо да го убия. Не можех да го направя.
— Но в противен случай, приятелю Жискар, десетки човешки същества на кораба, включително мадам Гладиа, както и още неколкостотин други на борда на аврорианския съд, биха могли да умрат.
— Можеха и да не умрат, ако капитанът не се лъжеше в своите очаквания. Не можех да причиня сигурната смърт на едно човешко същество, само за да предотвратя вероятната гибел на десетки други. Това е проблемът, приятелю Данил, с твоя Нулев закон. Първият закон борави с конкретни личности и недвусмислени положения. Твоят Нулев закон — с неопределени групи и вероятности.
— Човешките същества на борда на двата кораба не са неопределена група. Те представляват сбор от много конкретни личности.
— Да, обаче когато ми се налага да взимам решение, трябва да се съобразявам със съдбата на отделния индивид, на когото се готвя да въздействам. Просто съм безсилен да променя нещата.
— Но тогава какво все пак направи, приятелю Жискар? Или си бил напълно безпомощен?
— Когато направихме малък Скок и се приближихме до аврорианския кораб, в отчаянието си пробвах да установя контакт с неговия командир… Не можах. Разстоянието беше прекалено голямо. И все пак опитът се оказа донякъде успешен. Долових нещо, наподобяващо леко жужене. За миг това ме озадачи, но после разбрах, че приемам една цялостна картина на състоянието на всички човешки същества, които се намираха на борда на аврорианския съд. Трябваше да прочистя това слабо жужене от много по-отчетливите усещания, идващи от нашия кораб — което никак не беше лесно.
— Струва ми се почти невъзможно, приятелю Жискар — отбеляза Данил.
— Почти невъзможно, както казваш, но с огромно усилие все пак успях да го направя. Но колкото и да се опитвах да разгранича отделните съзнания, не можах… Когато мадам Гладиа се изправи пред многобройната публика на Бейлиуърлд, долових безредното смесване на съзнанията в същински хаос. За миг-два обаче успявах да се съсредоточа върху някое и друго индивидуално съзнание. В случая сега това не беше възможно.
Жискар млъкна, сякаш потънал в спомена за своите усещания.
— Предполагам — рече Данил, — че може да се направи аналогия със способността ни да различаваме отделните звезди дори в големите купове, стига те да са сравнително близо. Далечните галактики обаче виждаме само като едни леко фосфоресциращи мъглявини.
— Аналогията ми се струва добра, приятелю Данил… И като се концентрирах върху слабото, далечно жужене, стори ми се, че в него долавям някаква много смътна следа от страх. Не бях много сигурен дали наистина е така, но реших, че трябва да пробвам. Никога дотогава не бях опитвал да влияя върху толкова отдалечени и толкова зачатъчни обекти, като онова жужене, но все пак отчаяно се помъчих да увелича страха — макар поне и малко. Не зная дали съм успял.
— Аврорианският кораб избяга. Значи трябва да си успял.
— Не е задължително. Можеше да избяга и без моята намеса.
Данил сякаш се замисли.
— Възможно е. След като нашият капитан е бил толкова убеден, че аврорианците ще избягат…
— От друга страна — прекъсна го Жискар, — не съм сигурен, че неговата увереност имаше рационален корен. Стори ми се, че онова, което долавям, е примесено с чувство на страхопочитание и преклонение пред Земята. Въпросната увереност доста приличаше на онова чувство, което съм откривал у малки деца към техните покровители — било родители, било други. Останах с впечатлението, че в близост до Земята
