— Може би не… — започна Джордж.
— Именно — каза новианинът.
— Почакайте, нека довърша. Дори ако той знае нещо по-зле, отколкото другия, в случая е важно това, че той може да продължи да се учи. Той може да измисли нещо ново, на което не е способен никой човек, получил образованието си от ленти. Ще имате хора, способни на самостоятелно мислене…
— А ви измислихте ли нещо ново по време на вашето обучение? — попита новианинът.
— Не, но аз съм сам, и освен това не съм се учил достатъчно дълго…
— Да… Е, дами и господа, достатъчно ли се позабавлявахме?
— Почакайте! — внезапно изплашен, извика Джордж. — Искам да се уговорим за лична среща. Има неща, които не мога да ви обясня по видеофона. Подробности…
Новианинът вече не гледаше към Джордж.
— Инджинеску! Според мен изпълних вашата молба. Наистина, утре имам твърде напрегнат ден. Всичко хубаво.
Екранът изгасна.
Ръцете на Джордж посегнаха към екрана в безсмислен опит да го оживи отново.
— Той не ми повярва! Не повярва!
— Да, Джордж, не повярва. Нима сериозно си мислехте, че ще повярва? — каза Инджинеску.
Но Джордж не го слушаше.
— Но защо? Та това е истината. Това е толкова изгодно за него. Никакъв риск. Само аз и още няколко… Обучението на десетина души дори за дълги години ще му излезе далеч по-евтино от един готов специалист… Той беше пиян! Пиян! Той не беше способен да разбере.
Джордж се огледа задъхано.
— Как да се видя с него? Това е необходимо. Нещата не се получиха както трябва. Не трябваше да говоря с него по видеофона. Трябва ми време. И лична среща. Как да…
— Той ще откаже да ви приеме, Джордж — каза Инджинеску. — А дори да се съгласи, пак няма да ви повярва.
— Не, ще повярва, уверявам ви. Когато е трезвен, ще… — Джордж се обърна към историка и очите му се разтвориха широко. — Защо ме наричате Джордж?
— Нима това не е вашето име? Джордж Платън?
— Знаете кой съм аз?
— Знам всичко за вас.
Джордж се вцепени и само гърдите му се надигаха тежко.
— Искам да ви помогна, Джордж — каза Инджинеску. — Вече ви казах това. Отдавна ви изучавам и искам да ви помогна.
— Не ми трябва помощ! — извика Джордж. — Не съм слабоумен! Целият свят се е побъркал, но не и аз!
Той рязко се обърна и хукна към вратата.
Зад нея стояха двама полицаи, които незабавно го хванаха.
Както и да се отбраняваше Джордж, инжекторът докосна шията под брадичката му. И всичко свърши. Последното, което остана в паметта му, беше лицето на Инджинеску, който с тревога наблюдаваше ставащото.
Когато Джордж отвори очи, видя бял таван. Той помнеше какво се бе случило. Но помнеше като през мъгла, сякаш това се бе случило с някой друг. Той гледаше тавана, докато не се изпълни с неговата белота, струваше му се че тя освобождава мозъка му за нови идеи, за нов начин на мислене.
Той не знаеше колко дълго лежа така, вслушвайки се в потока на мислите си.
— Събуди ли се? — дочу се нечий глас.
И Джордж за пръв път чу собствения си стон. Нима стенеше? Той се опита да обърне глава.
— Боли ли те, Джордж? — попита гласът.
— Смешно ми е — прошепна Джордж. — Толкова много исках да напусна Земята. Нищо не разбирах.
— Знаеш ли къде се намираш?
— Отново в… в приюта. — Джордж успя да се завърти. Гласът принадлежеше на Омани.
— Смешно е — как не разбирах нищо — каза Джордж.
Омани ласкаво се усмихна.
— Поспи още…
Джордж заспа.
И отново се събуди. Съзнанието му се проясни.
До леглото му седеше Омани и четеше, но щом Джордж отвори очи, остави книгата.
Джордж се надигна с усилие.
— Привет — каза той.
— Искаш ли да хапнеш?
— И още как! — Джордж любопитно погледна към Омани. — Следили са ме още откакто излязох оттук, нали?
Омани кимна.
— През цялото време беше под наблюдение. Смятахме, че трябва да посетиш Антонели, за да можеш да се освободиш от агресивните си потребности. Струваше ни се, че няма друг начин. Емоциите затормозяваха твоето развитие.
— Бях много несправедлив към него — с леко притеснение каза Джордж.
— Сега това няма значение. Когато се спря при стенда на металурзите, един от нашите агенти ни съобщи списъка с участниците. С теб бяхме говорили достатъчно за миналото ти, за да разбера как ще ти подейства фамилията Тревелян. Ти попита как да попаднеш на тази Олимпиада. Това можеше да доведе до кризата, на която разчитахме, и затова изпратихме в залата Ладислас Инджинеску — за да се заеме лично с теб.
— Той заема важен пост в правителството, нали?
— Да.
— И вие го изпратихте при мен. Значи съм много важен.
— Ти наистина си много важен, Джордж.
Донесоха закуската. Джордж се усмихна и отметна завивката, за да освободи ръцете си. Омани му помогна да закрепи подноса на леглото. Известно време Джордж ядеше мълчаливо.
— Вече се събуждах веднъж… — отбеляза той.
— Знам — каза Омани. — Бях тук.
— Да, помня. Знаеш ли, всичко се промени. Сякаш бях толкова уморен, че вече не можех да чувствам нищо. Вече не се ядосвах. Можех само да мисля. Сякаш ми дадоха наркотик, за да унищожат емоциите ми.
— Не — каза Омани. — Това беше само успокоително. И ти добре си отпочина.
— Е, във всеки случай, всичко ми стана ясно, сякаш винаги съм го знаел, но не исках да се вслушам във вътрешния глас. „Какво очаквах от Новиа?“ — помислих си аз. Исках да отида на Новиа, за да събера група младежи, които не са получили образование, и да ги уча по книги. Исках да открия там приют за слабоумни… като този… а на Земята вече има такива приюти… и то много.
Омани се усмихна, проблясвайки със зъбите си.
— Институт за висше образование — ето как всъщност се наричат тези заведения.
— Сега вече го разбирам — каза Джордж, — и то толкова ясно, че само се чудя колко сляп съм бил. В края на краищата, кой изобретява новите уреди, които изискват нови модели специалисти? Кой, например, е изобретил спектрографа на Биман? Очевидно — човек на име Биман. Но той не може да е получил образование чрез лента, иначе не би успял да продължи напред.
— Напълно вярно.
— А кой изработва образователните ленти? Специалисти по производство на ленти? А тогава кой създава лентите за тяхното обучение? Специалисти с по-висока квалификация? А кой създава лентите… Ти
