Айзък Азимов
Професия
Джордж Платън не можа да прикрие нетърпението си, нито да го потисне — бе развълнуван твърде много, дори гласът му го издаваше:
— Утре е първи май. Олимпиадата!
Той се преобърна по корем и се взря от леглото си по посока на своя съквартирант: „Не изпитва ли същите чувства, не го ли трогва този факт поне малко?“
Джордж имаше слабо лице, а за близо година и половина престой в Дома то бе заслабнало още повече. Тялото му бе също слабо, но погледът на сините му очи си оставаше както винаги напрегнат. Точно сега в тях се четеше безизходица, тя проличаваше и от начина, по който пръстите му набръчкваха покривката на леглото.
Съквартирантът на Джордж вдигна набързо поглед от книгата си и използва възможността, за да нагласи осветлението, което бликаше от стената, по-ярко в близост до своя стол. Името му бе Хали Омани, по рождение нигериец. Тъмнокафявата му кожа и масивните му черти сякаш бяха създадени, за да изразяват самото спокойствие, затова споменаването на Олимпиадата не го трогна изобщо.
— Знам, Джордж — тази бе единствената му реакция.
Джордж бе благодарен на Хали за търпението и добротата при нужда, но премного мед от сладост нагарча. Време ли му е сега да седи там като някаква статуя, издялана от някое черно, топло дърво?
Джордж се питаше дали самият той няма да стане такъв след десет години тук и веднага отхвърли яростно тази мисъл. Не!
— Мисля, че си забравил какво е значението на месец май — подхвърли той предизвикателно.
— Аз помня много добре какво е значението на месец май — отговори другият. — Той не означава нищо! Ти си онзи, който е забравил този факт. Май не означава нищо за тебе, Джордж Платън — последните думи нигериецът произнесе тихо, — както не означава нищо и за мене, Хали Омани.
— Корабите пристигат за нови работници. До юни ще отпътуват хиляди, хиляди кораби с милиони мъже и жени, които ще се отправят към който и свят да назовеш, всичко това нищо ли е за тебе?
— Дори по-малко от нищо. А ти какво искаш да направя? — Омани проследи с пръст един труден абзац в книгата, която четеше, и устните му се задвижиха безшумно, следвайки текста.
Джордж го изгледа. „По дяволите — помисли си той, — ами викай, крещи, толкова можеш да направиш. Изритай ме, направи каквото и да е.“
Искаше да не е сам в своя гняв. Искаше да не е единственият човек, изпълнен с негодувание, да не е единственият, който умира от бавна смърт.
През първите седмици се чувстваше по-добре, тогава Вселената бе като една малка черупка, от която струеше мъглява светлина, долитаха неясни звуци и напълно го завладяваха, като потискаха всякакви други усещания. Беше много по-добре, преди Омани да се появи пред очите му и да го повлече отново към онзи живот, какъвто изобщо не си струваше човек да изживее.
Омани! Той бе вече стар! Поне на трийсет години. „И аз ли ще съм като него на трийсет? — мислеше си Джордж. — Такъв ли ще стана след дванайсет години?“
И понеже се страхуваше, че може да бъде също като него, той изкрещя на Омани:
— Би ли оставил тази тъпа книга?
Омани обърна страницата, прочете няколко думи, след което вдигна глава, ситнокъдравата му коса стоеше като шапка.
— Какво? — запита той.
— Каква полза имаш като четеш тая книга? — момчето изсумтя и пристъпи напред. — Още електроника — то с един удар изби книгата от ръцете на нигериеца.
Омани се изправи бавно и вдигна книгата. Изглади измачканата страница без видимо озлобление.
— Наречи го, ако щеш, задоволяване на любопитството. Днес научих нещо, вероятно утре ще науча малко повече. Това е един вид победа.
— Победа! Каква победа? Да не би тя да ти доставя удоволствие в живота? Ще ти стигне ли, за да станеш дипломиран специалист по електроника, щом чукнеш шейсет и петата си година?
— Навярно когато стигна трийсет и пет.
— И тогава кой ще има нужда от тебе? Кой ще се възползва от знанията ти? Къде ще отидеш?
— Никой. Никой. Никъде. Ще си остана тук и ще продължа да чета други книги.
— И това те удовлетворява? Кажи ми! Ти ме замъкна на занятия. Ти ме убеди, че трябва да чета, а и да запомням прочетеното. За какво? Аз не намирам никакво удоволствие в тези неща.
— Кое му е хубавото да се отказваш от удоволствието?
— Ами това, че се отказвам от цялата тази комедия. Ще правя онова, което бях запланувал още от самото начало, преди да ме подлъжеш с красиви приказки. Аз ще ги принудя да… да…
Омани остави книгата. Изчака момчето да млъкне и каза:
— Ще ги принудиш какво, Джордж?
— Да поправят съдебната грешка. Тая нагласена работа. Ще го пипна тоя Антонели и ще го накарам да признае, че той… той…
— Всеки, който е стигнал дотук, твърди, че е станала грешка — Омани поклати глава тъжно. — Мислех, че си прескочил този стадий.
— Недей да наричаш желанието ми стадий — реагира бурно Джордж. — В моя случай нещата стоят точно така. Казах ти…
— Каза ми, но в сърцето си ти знаеш, че никой не е допускал никаква грешка по отношение на тебе.
— Защото никой няма да си признае ли? Мислиш ли, че някой от тях ще си признае грешката по своя воля?… Ами тогава аз ще ги принудя.
Яростните изблици на Джордж се дължаха изцяло на месец май, на олимпийския месец. Той самият усещаше, че с това време на годината при него се връща някогашната лудост, а не можеше да я обуздае. Нямаше и желание да я обуздава. В противен случай го застрашаваше забравата.
— Бях решил да стана компютърен програмист и
— В резултатите никога няма грешка.
—
— Интелигентността тук няма нищо общо. За кой пореден път ти го казват? Не можеш ли да го проумееш?
Джордж се претърколи и легна по гръб, погледът му се заби печално в тавана.
— Ти какъв искаше да станеш, Хали?
— Нямах някакви конкретни планове. Мисля, че хидропониката би ми подхождала.
— Смяташе ли, че ще се справиш с нея?
— Не бях много сигурен.
Джордж никога досега не бе задавал въпроси за живота на Омани. Изведнъж му се стори странно, почти неестествено, че е било възможно останалите хора да имат някакви амбиции и да свършат тук. Специалист по хидропоника!
— Смяташе ли, че ще стигнеш до
— Не, но и тук аз съм си все същият.
— И си удовлетворен. Истински, ама съвсем удовлетворен. Щастлив си. Харесва ти мястото. И не би могъл да си някъде на друго място.
Омани бавно се изправи. Започна спокойно да оправя леглото си за сън и каза:
— Джордж, ти си тежък случай. Ти се самобичуваш, защото не искаш да приемеш фактите за самия себе си. Джордж, ти си тук, на това място, което наричаш „Дом“, но никога не съм те чувал да кажеш цялото име на този дом. Кажи го, Джордж, кажи го. После си легни и преспи с мисълта за него.
Момчето изскърца със зъби, дори ги оголи като разярено вълче:
— Не!
— Тогава аз ще го направя — изрече Омани, акцентувайки всяка сричка, след което заспа.
