една от тях досега не му е говорела абсолютно нищо.
Опитваше се да разбере какво ли би било, ако не може да чете, но не успяваше. Имаше чувството, че винаги е можел да чете. Винаги.
На осемнайсет години Джордж бе мургав, среден на ръст, но възслаб, така че изглеждаше по-висок. Телосложението на Тревелян, който бе с почти по-малко от един инч по-нисък от него, оправдаваше прозвището му „Стаби“ (Пънчо) повече отвсякога, но през последната година той стана по-уверен в себе си. Никой не можеше вече да се обръща към него по прякор безнаказано. И тъй като момчето негодуваше още повече срещу истинското си малко име, започнаха да му казват „Тревелян“ или нещо подобно, стига да подбираха някакъв приличен вариант на фамилното му име. За да подчертае своето възмъжаване, младият господин доста се погрижи, докато си отгледа бакенбарди и все още мъхести, рехави мустачки.
Точно в този момент той се потеше и нервничеше, докато Джордж, който също отдавна се бе измъкнал от прозвището си „Джоуи“ и израснал достатъчно за едносричното, внушително, гърлено „Джордж“, се забавляваше от състоянието на приятеля си.
Двамата се намираха в същата огромна зала, където дойдоха за пръв път преди десет години (оттогава не бяха стъпвали в нея). Сякаш съвсем неочаквано някакъв неясен сън от детството им се бе сбъднал. В първите пет минути Джордж искрено се учуди, че намира всичко толкова по-малко и по-тясно от образите, запечатани в спомените му. После осъзна колко е пораснал.
Сега имаше много по-малко хора, отколкото в детството му. Представители на мъжката половина. Момичетата щяха да дойдат в друг ден.
Тревелян се наведе към Джордж и каза:
— Убива ме това, че ни карат да чакаме.
— Вървим по списък — отговори приятелят му. — Не можем да го избегнем.
— Откъде по дяволите такова търпение у
— Няма за какво да се тревожа.
— О, братле, повдига ми се от тебе. Надявам се да свършиш като дипломиран тороразпределител само и само за да видя физиономията ти, когато го правиш — той огледа неспокойно насъбралите се младежи.
Джордж също се огледа. Системата на тестуване не беше същата като онази в детството им. Всичко протичаше много по-бавно, напечатаните инструкции за предстоящите изследвания им бяха раздадени предварително (онези, които можеха да четат, бяха облагодетелствани). Фамилиите Платън и Тревелян по азбучен ред бяха към края на списъка, но този път двамата го знаеха.
От стаите излизаха намръщени, недоволни младежи, взимаха си дрехите, вещите и започваха да разказват, да обмислят случилото се, за да проумеят какви са резултатите.
Всеки, който излизаше, моментално се оказваше наобиколен от все по-оредяваща купчина любопитни: „Как мина?“, „Как си?“, „И кво мислиш, че напраи?“, „По-различно ли е от онова, което очакваше?“
Отговорите бяха неясни, уклончиви.
Джордж си наложи да стои настрана от тези купчинки. Човек само си вдига кръвното покрай тях. Всеки казва, че ако запазиш спокойствие, имаш по-големи възможности. Но дори и да го осъзнаваш, пак можеш в един миг да усетиш, че дланите ти се вледеняват. Странно как с годините се появяват нови нервни напрежения.
Например високоспециализираните професионалисти, които се отправят към извънземните цивилизации, заминават със съпругите (или съпрузите си). От голямо значение бе да се запазва половото съотношение на всички светове. И ако някой заминава за планета от типа „А“, кое момиче би му отказало? Мислите на Джордж все още не бяха насочени към някое определено момиче, а и не му се искаше да е така. Поне не сега! Веднъж да стане програмист, веднъж да добави към името си титлата „Дипломиран компютърен програмист“, той ще си вземе своето, като султан от харема си. Тази мисъл го възбуди и той се опита да я отпъди. Сега трябваше да бъде спокоен.
— Какво става все пак? — зашепна Тревелян. — Първо ти казват, че е по-добре, ако се отпуснеш, ако си спокоен. После те измъчват ей така и вече е невъзможно да останеш спокоен и невъзмутим.
— Може би това целят. Като за начало отделят момчетата от мъжете. Не се притеснявай, Трев.
— Я млъквай.
Скоро дойде ред и на Джордж. Не го извикаха по високоговорителя, името му се появи с ярки букви на таблото.
— Не се притеснявай, Трев — махна той на приятеля си. — Не се давай.
Той бе щастлив, когато прекрачи прага на стаята за изследвания. Истински щастлив.
— Джордж Платън? — запита мъжът зад бюрото.
За мимолетна част от секундата в съзнанието на Джордж като изрязан от бръснач възникна образът на друг мъж отпреди десет години, той му бе задал същия въпрос. Срещу него сякаш пак стоеше онзи мъж, а Джордж отново стана осемгодишен още щом прекрачи прага.
Но мъжът вдигна поглед и съвсем в реда на нещата бе лицето му да не се покрива с внезапно възникналия образ от спомените на младежа. Носът на този бе месест, косата — рехава и права, имаше двойна брадичка, отпусната шия, вероятно собственикът й някога е бил прекалено дебел, а после е отслабнал.
— Е? — мъжът зад бюрото го изгледа нетърпеливо.
— Аз съм Джордж Платън, сър — спусна се на Земята Джордж.
— Ами така кажи. Аз съм доктор Закари Антонели и след миг ще трябва да се опознаем по-отблизо.
Той се загледа в някакви малки ленти, изучавайки ги срещу светлината, присвил очи от нея като нощна птица.
Джордж трепна вътрешно. Бавно, като през мъгла си спомни, че другият доктор (забрави името му) разглеждаше внимателно такива ленти. Възможно ли бе тези да са същите? Онзи се бе намръщил от видяното по тях, а този като че ли изгледа гневно самото момче.
Радостта му почти се стопи.
Доктор Антонели заразгръща страниците на въздебеличката папка пред себе си и остави филмовите ленти настрана.
— Тук пише, че искаш да станеш компютърен програмист.
— Да, докторе.
— Още ли искаш?
— Да, сър.
— Отговорна и взискателна професия. Много ли ти се иска да я работиш?
— Да, сър.
— Повечето от децата не посочват никакви конкретни професии. Предполагам, че се страхуват да не би замисленото от тях да не стане.
— Мисля, че е така, сър.
— Теб не те ли е страх?
— Въпреки това бих могъл да съм откровен, сър.
Доктор Антонели кимна, но лицето му не издаваше видими белези на просветление.
— Защо искаш да станеш програмист?
— Професията е отговорна и взискателна, както казахте, сър. Това е занятие от голямо значение, вълнуваща работа. Харесва ми и мисля, че аз мога да я върша.
Доктор Антонели остави папката настрана и погледна Джордж сърдито:
— Как разбра, че ти харесва? Само защото смяташ, че ще те грабне някоя планета от клас „А“?
„Той иска да те обърка — помисли си разтревожено момчето. — Бъди спокоен и искрен.“
— Мисля, че програмистът има добри възможности, сър — каза то на глас, — но дори и да ме оставят на Земята, аз съм сигурен, че ще харесвам професията си.
„Точно така е. Аз не лъжа — помисли си Джордж.“
— Добре, а как го разбра?
Докторът зададе въпроса си с ясното съзнание, че няма да получи приемлив отговор. Джордж се усмихна, защото имаше готов отговор:
