Професия

механично. Тя бе топла, стисна здраво ръката на момчето. — Седни, синко. Аз съм Сам Еленфорд.

Джордж кимна нетърпеливо:

— Искам да зная какво става, сър.

— Разбира се. Да започна с това, че не можеш да станеш компютърен програмист, Джордж. Предполагам, че си се досетил.

— Да — гласът на момчето издаде болката му. — Какъв ще бъда тогава?

— Трудно е за обяснение, Джордж — мъжът замълча за миг, след това каза отчетливо: — Нищо.

— Какво!

— Нищо!

— Но какво означава това? Защо не можете да определите професията ми?

— В случая нямаме избор, Джордж. Всичко зависи от твоя мозък.

Джордж пребледня. Очите му щяха да изскочат от орбитите си:

— Нещо не е наред с мозъка ми?

— Има нещо особено в него. След като ние боравим с определена професионална класификация, мисля, че то може да се нарече нещо нередно.

— Но защо?

— Сигурен съм, че ти е известно как Земята подготвя своите образователни програми, Джордж. Практически всяко човешко същество може да възприеме всяко познание, но отделният мозъчен модел е подготвен да приеме по-добре някои видове познания в сравнение с други. Ние се стараем да съпоставим мозък със знание, доколкото можем, в рамките на изискванията за всяка професия.

Джордж кимна:

— Да, зная.

— От време на време, Джордж, ние се сблъскваме с някой младеж, чийто мозък не е пригоден да получава по принуда каквито и да са знания.

— Искате да кажете, че не се поддавам на образователния процес ли?

— Това искам да кажа.

— Ама че лудост. Та аз съм интелигентен. Аз мога да разбера… — момчето се огледа безпомощно, сякаш се опитваше да намери някакъв начин, за да го убеди, че мозъкът му работи.

— Не ме разбирай погрешно, моля те — каза Еленфорд. — Ти наистина си интелигентен. Без съмнение. По интелигентност ти дори превъзхождаш средното ниво. За нещастие това няма нищо общо с възможностите на мозъка за приемане на подаваните му по програма знания. Всъщност тук почти винаги идват хора, които са високоинтелигентни.

— Да не искате да кажете, че не мога да стана дори дипломиран черноработник? — избръщолеви Джордж. Изведнъж перспективата да е черноработник му се стори по-добра от празнотата, която можеше да го погълне. — Какво толкова трябва да стане човек работник?

— Не подценявай работника, младежо. Съществуват десетки подкласификации и всяка разновидност си има пълен сборник със съответния доста подробен материал. Мислиш ли, че не е нужно умение да усвоиш тънкостите по вдигането на товари? Освен това за работник ние трябва да подберем не само подходящ мозък, но и тяло. Ти не си от този тип, Джордж, няма да издържиш дълго като работник.

Джордж съзнаваше добре каква слабовата фигура има.

— Но аз никога не съм чувал за някого без професия.

— Не са много такива — потвърди Еленфорд. — И ние ги закриляме.

— Закриляте ги? — Джордж бе обзет от още по-голямо безпокойство и страх.

— Ти си под опеката на планетата, Джордж. От мига, в който прекрачи прага на тази стая, ние сме отговорни за тебе — усмихна се Еленфорд.

Усмивката му бе ласкава. Момчето я възприе като самодоволната усмивка на собственик, като усмивката на възрастен мъж към безпомощно дете.

— Искате да кажете, че съм затворник?

— В никакъв случай. Ти просто ще си с други хора от твоя тип.

От твоя тип. Думите отекнаха като гръмотевица в съзнанието на Джордж.

— Имаш нужда от специално отношение. Ние ще се погрижим за тебе.

За свой собствен ужас, Джордж избухна в плач. Еленфорд се отдалечи в другия край на стаята и извърна глава, уж зает от мислите си.

Джордж се мъчеше да сподави горчивите си хлипания и да спре сълзите си. Мислеше за баща си и майка си, за приятелите си, за Тревелян, за своя срам…

— Нали се научих да чета — възпротиви се отново нещо в него.

— Всеки разумен човек може да го направи. Там не сме срещали изключения. Едва на това ниво ние разкриваме… изключенията. Когато ти се научи да четеш, ние бяхме разтревожени за модела на твоя мозък. Още тогава лекарят, който отговаряше за тебе, ни съобщи за някои особености при тебе.

— Не можете ли поне да се опитате да ме образовате? Аз ще поема риска с желание.

— Законът ни забранява да го правим, Джордж. Послушай ме, нищо лошо няма да стане. Ние ще обясним на семейството ти как стоят нещата, така че то няма да страда. Там, където ще те отведат, ти ще имаш привилегии. Ще ти дадем книги и можеш да изучаваш каквото поискаш.

— Знания, колкото капка във Вселената — момчето бе огорчено. — И когато умра, ще зная достатъчно, за да ме възвеличаят за дипломиран младши разносвач, отдел кламери.

— Но аз разбрах, че ти вече си учил по учебници.

Джордж изстина. Внезапното прозрение му подейства опустошително:

— Това е то…

— Кое?

— Онзи Антонели. Той ми е забил ножа в гърба.

— Не, Джордж. Грешиш.

— Не ме убеждавайте — младежът кипна от ярост. — Онова въшливо копеле ме е продало, защото разбра, че съм прекалено умен за него. Нали чета книги, опитах се предварително да набера темпо за програмирането. И какво искате, за да уредите нещата? Пари? Няма да ги видите. Сега се махам оттук и когато разпространя новината…

Момчето започна да крещи.

Еленфорд поклати неодобрително глава и натисна някакво копче.

Появиха се двама мъже с котешка стъпка, които бързо се оказаха от двете страни на Джордж. Хванаха го здраво за ръцете. Единият напръска с хиподермичен спрей вътрешната страна на лакътя му, приспивателното проникна във вената и подейства почти незабавно. Тогава крясъците престанаха, момчето бе упоено, главата му се отпусна върху гърдите. Коленете му омекнаха и само подкрепата на двамата мъже го държеше изправен.

Погрижиха се за Джордж така, както обещаха, бяха добри и неизменно ласкави. Помисли си, че той самият би се грижил от състрадание по този начин за някое болно коте.

Казаха му, че би трябвало да си помисли, да си намери нещо интригуващо, а после му казаха, че повечето хора, които идват тук, в началото също са обзети от отчаяние, но той трябва да се отърси от него.

Дори не ги чуваше.

Лично доктор Еленфорд го посети, за да му съобщи, че родителите му са известени за неговото отсъствие поради необходимостта от специални занимания.

— Знаят ли? — измънка Джордж.

— Ние не им обяснихме подробно — побърза да го увери Еленфорд.

В началото момчето отказваше да яде. Подхранваха го венозно. Скриха острите предмети, държаха го под наблюдение. Хали Омани бе изпратен за негов съквартирант. Безстрастният, почти флегматичен вид на новодошлия му подейства успокояващо.

Един ден, чисто и просто от безнадеждна скука, Джордж помоли за някаква книга. Омани, който непрекъснато четеше, вдигна глава и се усмихна широко. Момчето за малко не се отказа от молбата си само и само да не зарадва някого от екипа, но после размисли. Какво му пука?