Професия

— Аз четох за програмирането, сър.

— Какво си правил? — докторът изглеждаше явно удивен и на Джордж му стана приятно от това.

— Четох за програмирането, сър. Купих си учебник по специалността и я изучавах.

— Учебник за дипломирани програмисти?

— Да, сър.

— Но ти не би могъл да я разбереш.

— В началото не я разбирах. Купих си други учебници по математика и електроника. Усвоих всичко, което можах. Все още не зная много, но то е достатъчно, за да реша, че имам сили да се справя с тази професия. (Дори и родителите му не бяха намерили онова скривалище за учебници, нито знаеха защо прекарва толкова много време в своята стая и какво точно се случва, когато синът им не спи.)

— С каква цел го направи, синко? — докторът подръпваше увисналата си двойна брадичка.

— Исках да съм сигурен, че ще ми е интересно, сър.

— Ти със сигурност знаеш, че да ти е интересно още не означава нищо. Ти може и да си погълнат от тази дисциплина, но ако строежът на твоя мозък е по-подходящ за нещо друго, то ти ще се занимаваш с нещо друго. Знаеш го, нали?

— Казаха ми — призна тихо Джордж.

— Ами тогава повярвай. Това е истината.

Момчето мълчеше. Доктор Антонели продължи:

— А може би ти вярваш, че изучаването на някакъв предмет ще насочи дейността на мозъчните клетки в негова насока, като в онази теория, според която бременната жена трябвало единствено да слуша непрекъснато класическа музика, за да роди готов композитор. Вярваш ли й?

Джордж се изчерви. Той наистина смяташе така. В него се бе загнездило сигурното усещане, че насочвайки дейността на мозъка си непрекъснато в желаната област, ще вземе сериозна преднина за подготовката на своя избор. До голяма степен неговата увереност почиваше точно на тази мисъл.

— Аз никога… — той се опита да обясни намеренията си, но не успя.

— О-о-о, така не става. За бога, младежо, твоята мозъчна дейност е закодирана още от рождение. Тя може да бъде променена от някакво сътресение, което да е толкова силно, че да разруши мозъчните клетки, от кръвоизлив, от тумор или от цялостна инфекция… и всеки път положението да става от лошо по-лошо. Но насоката на мозъчната дейност не може да бъде повлияна от твоето мислене, от избирателното мислене — Антонели изгледа замислен Джордж и запита: — Кой ти каза да го правиш?

Джордж се притесни още повече, преглътна и каза:

— Никой, докторе. Идеята е моя.

— Кой знаеше, че го правиш?

— Никой. Докторе, аз не исках да направя нещо лошо.

— Ама кой говори за нещо лошо? Аз бих казал, че е безполезно. Защо си го таил в себе си?

— Аз… аз си помислих, че те ще ми се присмиват.

(Момчето си спомни изведнъж последната словесна престрелка с Тревелян. Джордж много предпазливо бе споменал пред него за своята идея като за нещо съвсем далечно в периферията на мозъка си, относно възможността да го подхранва сам, за да научи нещо повече за избраната от него професия, така да се каже, да го захранва малко по малко. Подигравките на Тревелян нямаха край: „Джордж, ти скоро ще започнеш сам да обработваш кожата за обувките си и ще тъчеш платното за ризите си.“ Тогава благодари сам на себе си, че не разкри своята тайна.)

Доктор Антонели прехвърли с мрачно изражение на лицето парчетата филмова лента от една позиция в друга, после каза:

— Хайде да ти направим някои изследвания. Това тук не ми говори нищо.

Жиците бяха закрепени за слепоочията на Джордж, разнесе се жужене. И отново в съзнанието му избухна яркият спомен отпреди десет години.

Лепкава, студена влага покри дланите му, сърцето му започна да бие силно. Не трябваше да казва на доктора за тайното си четиво.

Всичко заради това пусто негово тщестлавие, мислеше си Джордж. Искаше му се да се покаже колко е предприемчив, как пъка от инициатива. А вместо това се бе представил като суеверен и непросветен, дори предизвика враждебното отношение на доктора към себе си. (Можеше да каже, че докторът го намрази, защото, виждате ли, умното момче е решило да се издигне.)

И сега, когато сам се доведе до това нервно състояние, беше сигурен, че апаратурата няма да покаже нищо смислено.

Не разбра в кой момент докторът е махнал жиците от слепоочията му. Образът на Антонели, който го наблюдаваше умислен, замъждука изведнъж в съзнанието му и се оказа, че това е всичко, жиците вече ги нямаше. Джордж дойде на себе си с болезнено усилие. Той напълно се бе отказал от амбицията си да стане програмист. В рамките на десет минути тя бе изчезнала.

— Предполагам, че не съм — промълви той унило.

— Не си какво?

— Не съм програмист.

Докторът потърка носа си и каза:

— Вземи си дрехите, всички вещи и иди в отделение 15-С. Твоите папки ще те чакат там. А също и моят доклад.

— Получих ли вече образованието си? — Джордж бе учуден до немай-къде. — Мислех си, че всичко това е, за да…

— Всичко ще ти обяснят — доктор Антонели заби поглед в бюрото си. — Прави каквото ти казах.

Джордж започна да се паникьосва. Какво бе това, което те не можеха да му кажат? Да не би да става за нищо друго освен за дипломиран черноработник? Те възнамеряваха да го подготвят за това, да го настроят за това.

Изведнъж го осъзна и едва се въздържа да не закрещи с все сила.

Отправи се с тежки стъпки към мястото си в залата. Тревелян го нямаше и ако Джордж бе в състояние поне отмалко да прецени смислено каква е обстановката край него, щеше да е благодарен на този факт. Не бе останал почти никой. Малкото момчета, наредени на опашка, даваха вид, че би било възможно да го питат нещо, ако не бяха толкова уморени. Нямаха сили да се противопоставят на ожесточения му, яростен и изпълнен с омраза поглед.

Какво право имаха те да бъдат техници, а той, той самият някакъв работник? Работник! Той бе сигурен!

Един от служителите с червена униформа го поведе из препълнените коридори, от двете страни на които се редяха стаите за тестове. Във всяка имаше по няколко човека, тук двама, там петима — механици, инженери-конструктори, агрономи… Специализираните професии бяха стотици и повечето от тях щяха да бъдат представени в този малък град от един или двама човека.

Той ги мразеше всичките тогава — статистици, счетоводители, хора от по-долен или по-горен сорт. Мразеше ги, защото те се носеха самодоволно със своите знания, знаеха каква е съдбата им, докато той самият, все още празен, трябваше отново да изпита ходенето по мъките.

Стигна до отделение 15-С, вкараха го вътре и го оставиха сам в една празна стая. В един миг усети, че душата му ще изхвръкне: ако това бе отделението, където се събираха черноработниците, тук задължително би трябвало да има цяла дузина младежи.

Оттатък преградата с височината на половин човешки ръст изскърца врата и един възрастен, посивял мъж пристъпи към Джордж. Той се усмихваше широко, виждаха се зъбите му, които явно бяха изкуствени, но лицето му бе все още свежо, румено, без бръчки, а гласът му звучеше бодро:

— Добър вечер, Джордж. Виждам, че нашият сектор този път има само един човек, тебе.

— Само един? — запита Джордж озадачен.

— По цялата Земя са хиляди, разбира се. Хиляди. Ти не си сам.

— Не разбирам, сър — Джордж го обзе гняв. — Каква е моята класификация? Какво става?

— Спокойно, синко. Ти си добре. На всеки може да се случи — мъжът му подаде ръка и Джордж я пое