Професия

мъж да са сред тях.

Но всеки мъж и всяка жена можеха да се надяват, че поне едно от децата им ще го постигне, Платън старши не правеше изключение. За него бе очевидно (за другите също), че Джордж е изключително интелигентен и умът му сечеше. Нямаше съмнение, че ще преуспее и би трябвало да е така, защото Джордж бе единственото им дете. Ако той не заминеше за някой от извънземните светове, родителите му трябваше да дочакат да им се роди внуче, преди да се появи следващият шанс — нещо, което бе в далечното бъдеще, за да може да ги утеши.

Денят на четенето не бе определящ, разбира се, но той би могъл да е основният индикатор преди истинския голям ден. Всеки родител на Земята слушаше внимателно как чете неговото дете, когато се връщаше у дома с новото си умение, слушаше всяко свободно прочетено изречение и търсеше в него предзнаменование за бъдещето. Малко бяха семействата, в които нямаше поне едно дете и което да не бе голямата надежда на родителите си заради умението да прочете дума от три срички, при това не как да е.

Джордж смътно осъзнаваше причината за напрегнатото състояние на своите родители и ако през онова дъждовно утро в неговото мъничко сърце се таеше поне малко тревога, тя бе единствено от страх, че не бе изключено светлината на надеждата да помръкне по лицето на баща му след неговото завръщане вкъщи с не дотам добър резултат.

Децата се събираха в голямото помещение на градската образователна зала. По цялата Земя през целия месец в милиони местни зали децата щяха да прииждат на групи отвсякъде. Сивата, невзрачна зала и множеството деца, сковани и изпъчени неестествено в своите нови дрехи, потискаха Джордж.

Той автоматично повтаряше действията на останалите деца. Намери малката група, която представяше децата от етажа в неговия жилищен блок, и се присъедини към тях.

Тревелян, момчето от съседното жилище, все още носеше косата си по детски дълга, години го деляха от бакенбардите и тънките червеникави мустачки, които щеше да си пусне веднага след като тялото му възмъжееше.

Тревелян, за когото Джордж тогава бе Джоуи, каза:

— Бас държа, че си изплашен.

— Не, не съм — отвърна Джордж, после добави уверено: — Моите са закачили лист с някакви напечатани думи на скрина в моята стая, когато се върна, трябва да им го прочета. (В момента Джордж най-много страдаше от това, че не знаеше къде да дене ръцете си. Предупредиха го да не си почесва главата, да не търка ушите си, да не бърка в носа си, да не бърка в джобовете си и така елиминираха почти всички възможности.)

А Тревелян пъхна своите ръце в джобовете и каза:

— Моят баща не се тревожи.

Тревелян старши бе работил като металург на Дайпория почти седем години, което му даваше по-висок социален статус в техните междусъседски отношения, макар и да се бе пенсионирал и завърнал на Земята.

Земята не поощряваше възвръщенците заради проблемите с пренаселването, но някои хора все пак се завръщаха. От една страна, разходите за живот на Земята бяха по-ниски, от друга, онова, което се смяташе за незначителна годишна рента на Дайпория, можеше да се каже, че осигурява охолен живот на Земята. Освен това винаги имаше хора, които получаваха по-голямо удовлетворение, когато разказваха за успехите си пред приятели и по родните си места, отколкото пред цялата останала част от Вселената.

Тревелян старши дори обясняваше, че ако бил останал на Дайпория, децата му също щели да са там, а пък Дайпория е свят с една шепа народ. След като се завърнал на земята, неговите деца щели да заминат където си поискат, дори за Новиа.

Стаби Тревелян бе схванал тези неща отрано. Още преди Деня за четене неговите приказки се свеждаха все до безгрижно възприетата като нещо естествено идея, че неговият последен дом ще е в Новиа.

Джордж, потиснат от мислите за бъдещия славен живот на другия и за незначителната разлика помежду им, бе принуден изведнъж да предприеме яростна защита:

— Моят баща също не се тревожи. Той само иска да ме чуе, че вече чета, защото е сигурен в мене. А твоят може спокойно да не те слуша, защото знае, че непрекъснато ще правиш грешки.

— Аз няма да греша непрекъснато. Четенето не е нищо. На Новиа аз ще наемам хора да ми четат.

— Защото няма да можеш сам да си прочетеш по простата причина, че си тъп!

— Тогава как ще се окажа на Новиа?

Тогава Джордж, обезумял, избълва своето велико опровержение:

— А кой ти е казал, че ще отидеш на Новиа? Хайде на бас, че няма да заминеш никъде!

— Е, няма да стана водопроводчик като твоя старец — почервеня от гняв Стаби Тревелян.

— Вземи си думите обратно, ти тъпа главо.

— Ти си вземи твоите обратно.

Двамата стояха почти опрели носове, не им се искаше да се бият, но се поуспокоиха от това, че им се случва нещо познато на това чуждо място. Нещо повече, сега, когато Джордж бе свил ръце в юмруци и ги държеше пред лицето си, проблемът какво да прави с ръцете си поне временно бе разрешен. Останалите деца ги наобиколиха възбудени.

Но всичко свърши, щом един женски глас заговори силно по високоговорителя. За миг настъпи тишина в цялата зала. Джордж отпусна ръце и забрави Тревелян.

— Деца — съобщи гласът, — ние ще ви извикваме по имена. Всяко дете, когато чуе името си, трябва да отиде при един от хората, които са застанали покрай страничните стени. Виждате ли ги? Те са облечени в червени униформи, за да ги намирате лесно. Момичета, вървете надясно, момчета, вървете наляво. А сега се огледайте и преценете кой от хората в червено е най-близо до вас…

Джордж намери своя човек още от пръв поглед и само чакаше да кажат името му. Той не бе посветен предварително в сложностите на азбуката и времето, което се заниза, докато чу своето име, ставаше все по-застрашително за него.

Стълпотворението намаляваше, към облечените в червено помощници отвсякъде се точеха малки ручейчета от деца.

Когато най-после изрекоха името „Джордж Платън“, чувството му на облекчение бе засенчено единствено от истинската радост поради факта, че Стаби Тревелян още си стои на мястото.

Когато тръгна, Джордж извика през рамо към него:

— У-у-у, Стаби, те сигурно не те искат.

Но този момент на веселие бързо се изпари. Сложиха го в една редица с непознати деца и всички заедно поеха по коридорите на сградата. Малчуганите се споглеждаха с огромни от страх очи, загрижени, но освен гъгнивите „Хайде по-бързо“ и „Хей, внимавай“ не се чуваха никакви други приказки.

Дадоха на всеки по един малък лист хартия, казаха им да ги пазят. Джордж огледа любопитно своето листче. Върху него имаше малки, различни по форма букви. Знаеше, че са отпечатани, но се чудеше как е възможно някой да прави думи от тях. Не можеше да си представи.

Казаха му да се съблече, на него и на четирите други момчета, с които бе останал. Всичките започнаха да свалят новите си дрешки и оставаха съвсем малки в голотата си — осемгодишни човечета, които трепереха повече от притеснение, отколкото от студ. Медицинските работници минаваха покрай тях, оглеждаха ги, правеха им изследвания със странни инструменти, взимаха им кръвни проби. Всеки отбелязваше по нещо в малките картончета с някакви тънки черни пръчици, които рисуваха буквите в права линия и много бързо. Джордж се вторачваше в новите записки, но те не бяха по-разбираеми от предишните. После наредиха на децата да се облекат.

Всяко се настани на отделно малко столче и зачака. Започнаха отново да ги извикват по имена, Джордж Платън бе трети.

Поведоха го към голяма стая, пълна със страшни инструменти, по чиито табла имаше копчета и лъскави повърхности. В средата на стаята зад едно бюро седеше мъж и не отместваше погледа си от купчината хартия, струпана пред него.