собственият му дъх го изгаряше и всичко наоколо се мержелееше в мараня. Той изкрещя за последен път:
— Спиди! Умирам, дявол да те вземе! Къде си? Спиди, помогни ми!
Той все още отстъпваше, воден от слепия стремеж да избяга от гигантския робот, когато усети на раменете си стоманени пръсти и чу безпокоен и тревожен глас с металически тембър:
— Господи, шефе, какво правите тук? А и аз какво правя… така се обърках…
— Няма значение — измънка Пауъл изнемощял. — Отнеси ме на сянка до скалата — и по-бързо!
Той почувствува как го вдигнаха във въздуха и го понесоха бързо, усети за последен път палещото Слънце и изгуби съзнание.
Когато се събуди, видя над себе си Донъвън, който му се усмихваше:
— Как се чувстваш, Грег?
— Отлично. Къде е Спиди?
— Тук. Пратих го до другото селеново езеро — този път със заповед да донесе селен на всяка цена. Върна се след четирийсет и две минути и три секунди. Засякох му времето. Все още се извинява, че ни накара да играем на гоненица с него. Бои се да се приближи до теб, да не му се скараш.
— Я го домъкни тук — разпореди се Пауъл. — Той не е виновен за нищо.
Той протегна ръка и стисна здраво металната лапа на Спиди.
— Всичко е в ред, Спиди. Майк, знаеш ли какво си мисля?
— Кажи.
Той потри лице — въздухът беше така приятно хладен.
— Когато завършим работата си тук и Спиди премине полевите изпитания, ще ни пратят — поне такива са намеренията — на междупланетна станция.
— Не може да бъде!
— Може или не може, така ми каза мадам Келвин, преди да тръгнем за насам. А аз не ти съобщих нищо, защото смятах да се противопоставя на тази идея.
— Да се противопоставяш ли? — възкликна Донъвън. — Но…
— Знам. Сега съм на друго мнение. Двеста седемдесет и три градуса под нулата. Представяш ли си какъв рай?
— Междупланетна станция — произнесе Донъвън. — Че какво, аз съм готов.
Логика
Половин година по-късно двамата промениха мнението си. Пламъкът на гигантското слънце отстъпи място на кадифено тъмно пространство, но когато трябва да проверяваш как работят експерименталните роботи, промяната във външните условия е почти без значение. Каквато и да е околната обстановка, винаги си изправен срещу непроницаемия позитронен мозък, който според онези гении със сметачните линийки трябва да действа по такъв и такъв начин. Но ето че понякога тук работи другояче. Пауъл и Донъвън откриха това още преди да бе изтекла втората седмица от пристигането им на станцията.
За да подчертае думите си, Грегъри Пауъл каза разчленено:
— Ние с Донъвън те сглобихме преди една седмица.
Той сбърчи чело и потегли края на кафявия си мустак.
В каюткомпанията на Слънчева станция №5 беше тихо — отдолу долиташе само тънкото предене на мощен излъчвател.
Робот КТ-1 седеше неподвижен. Тъмната стомана на туловището му проблясваше в лъчите на силните лампи, а пламтящите с червена светлина фотоелементи, които играеха ролята на очи, не се откъсваха от Земния човек, който седеше от другата страна на масата.
Пауъл овладя внезапното си раздразнение. Тези роботи имаха странни мозъци. Разбира се, Трите закона на роботиката действаха с пълна сила. Не можеше да не действат. Всеки, който работеше в „Ю. С. Роботс“ — от самия Робъртсън до последната чистачка, — можеше да гарантира това. Тъй че нямаше никаква опасност за КТ-1. И все пак…
Моделите КТ бяха съвсем нови, а това беше първият опитен екземпляр от тях. И математическите драскулици не винаги бяха най-добрата утеха при наличието на фактите.
Най-после роботът проговори. Гласът му се отличаваше със студения си тембър — нещо неизбежно при метална диафрагма.
— Давате ли си сметка, Пауъл, за пълното значение на тези си думи?
— Но все пак трябва да те е направил някой, Кюти — възрази Пауъл. — Ти самият признаваш, че твоята памет, пълноценна сега, е възникнала преди една седмица от нищо. И аз ти обяснявам: ние с Донъвън те сглобихме от частите, които ни изпратиха тук.
Кюти погледна със загадъчен вид — като човек — дългите си гъвкави пръсти.
— Струва ми се, че трябва да има някакво по-правдоподобно обяснение. Според мен е невъзможно вие да сте ме направили.
Земния човек неочаквано се разсмя:
— Но защо?
— Наречете го интуиция. Засега това е само интуиция. Но аз смятам да намеря някакво обяснение. Поредица от логически правилни разсъждения неизбежно ще доведе до истината. И аз няма да се помиря, докато не я открия.
Пауъл стана и седна до робота в края на масата. Изведнъж той изпита дълбока симпатия към тази странна машина. Тя не приличаше на обикновените роботи, които изпълняваха старателно поставените им задачи, подчинявайки се на устойчивите позитронни връзки. Той сложи ръка върху стоманеното рамо на Кюти. Металът беше студен и твърд на пипане.
— Кюти — подзе Пауъл, — ще се опитам да ти обясня нещо. Ти си първият робот, който проявява интерес към собственото си съществуване. И, струва ми се, първият, който е достатъчно умен, за да осмисли външния свят. Сега ела с мен.
Роботът се изправи с лекота и последва Пауъл. Вървеше съвсем безшумно, защото на ходилата имаше дебела пореста гума. Земния човек натисна един бутон и част от стената се плъзна встрани. През дебелото чисто стъкло се виждаше осеяното със звезди космическо пространство.
— Виждал съм това през илюминаторите на машинното отделение — каза Кюти.
— Зная — отвърна Пауъл. — Но как го обясняваш?
— Точно така, както го виждам — черна материя непосредствено зад това стъкло, изпъстрена с малки светещи точици. Известно ми е, че нашият излъчвател изпраща лъчи към някои от тези точици — все към едни и същи, — че точиците се местят и заедно с тях се местят и лъчите. Това е всичко.
— Браво! Сега слушай внимателно. Черната материя е пространство — огромно пространство, което няма край. Малките светещи точици са огромни маси материя, носители на енергия. Това са кълба, чийто диаметър достига понякога милиони мили. За сравнение мога да ти кажа, че диаметърът на нашата станция е само една миля. Те изглеждат толкова малки, защото са безкрайно далеч. Точиците, към които са насочени нашите лъчи, са по-близо и много по-малки. Те са твърди, изстинали и на тях живеят същества като мен — милиарди хора. Ние с Донъвън пристигнахме именно от един от тези светове. Нашите лъчи снабдяват тези светове с енергия, която ние черпим от едно от огромните пламтящи кълба, което е по-близо до нас. Ние наричаме това кълбо Слънце — то се вижда от другата страна на станцията.
Кюти стоеше пред стъклото неподвижен като стоманена статуя. После, без да обръща глава, попита:
— От коя именно светеща точка претендирате да сте дошли?
— Ето я там, онази в ъгъла, много светлата. Ние я наричаме Земя. — Той се усмихна. — Добрата стара Земя. На нея живеят три милиарда такива като нас, Кюти. След някоя и друга седмица ние ще се върнем при тях.
Изведнъж, за голяма изненада на Пауъл, Кюти си затананика. В това тананикане не се долавяше мелодия, то приличаше по-скоро на тих звън на струни. То спря така внезапно, както и започна.
— Но аз откъде съм се взел, Пауъл? Вие не ми обяснихте моето съществуване.
