Сега оставаше да се вдъхне живот на робота посредством високоволтажен ток. Пауъл протегна ръка към шалтера.
— Сега гледай, Кюти. Гледай внимателно.
Той обърна шалтера и се разнесе бръмчене. Двамата Земни хора се наведоха неспокойно над своето творение.
Отначало потръпнаха леко само крайниците. После главата се надигна, той се подпря на лакти и слезе тромаво от масата. Движенията на робота бяха още неуверени и вместо членоразделна реч на два пъти се чу само някакво чегъртане.
Но най-после проговори, макар и неуверено и колебливо:
— Искам да започна работа. Къде трябва да отида?
Донъвън скочи към вратата.
— Надолу по тези стълби. Там ще ти кажат какво да правиш.
Роботът МС излезе и двамата останаха сами с Кюти, който все още стоеше неподвижен.
— Е — ухили се Пауъл, — сега вече вярваш ли, че ние сме те създали?
Кюти отговори кратко и безапелативно.
— Не!
Усмивката на Пауъл застина и бавно изчезна от лицето му. Донъвън просто зина.
— Вие само сглобихте вече готови части — продължи Кюти — И направихте това много умело — инстинкт, предполагам, — но вие не създадохте този робот. Частите са създадени от Всемогъщия.
— Слушай — изхриптя Донъвън, — тези части са произведени на Земята, след което са изпратени тук
— Е, е — отвърна успокоително Кюти, — няма да спорим сега.
— Така е, както ти казвам! — Донъвън се хвърли напред и сграбчи робота за ръката — Ако беше прочел книгите в библиотеката, те щяха да ти обяснят всичко, без да оставят ни най-малко съмнение.
— Книгите ли? Аз съм ги изчел — до една! Много добре са измислени.
Неочаквано в разговора се намеси Пауъл.
— Щом си ги изчел, какво повече да говорим! Не можеш да ги оспориш. Просто не можеш!
В гласа на Кюти прозвуча съжаление към тях.
— Но, Пауъл, за мен те съвсем не са достоверен източник на информация. Вярно е, че и те са създадени от Всемогъщия, но са предназначени за вас, а не за мен.
— Това пък откъде го измисли? — попита Пауъл.
— Аз като мислещо същество съм способен да изведа истината от априорни положения. А за вас е нужно някой да ви обясни вашето съществуване, защото, макар и да имате разум, не сте в състояние да разсъждавате. И този някой е Всемогъщия. Разбира се, няма нищо лошо в това, че той ви подхвърля тези смешни представи за далечни светове и хора. По всяка вероятност вашият мозък е твърде примитивен, за да може да възприеме абсолютната истина. Но тъй като на Всемогъщия е угодно вие да вярвате на вашите книги, аз няма да споря повече с вас.
На излизане той се обърна и добави меко:
— Вие не се огорчавайте. В света, създаден от Всемогъщия, има място за всеки. Имате място и вие, горките човеци. И макар то да е скромно, ще бъдете възнаградени, ако се държите както подобава.
Той излезе с благостно изражение, каквото подхождаше за пророка на Всемогъщия, а двамата останаха сами и избягваха да се погледнат в очите.
Най-после Пауъл проговори с усилие:
— Да си лягаме, Майк. Аз се предавам.
Донъвън каза с приглушен глас:
— Слушай, Грег, не тн ли се струва, че той е прав за всички тези неща? Толкова е уверен, че аз…
— Не дрънкай глупости — сряза го Пауъл. — Ще се увериш дали Земята съществува или не, когато другата седмица пристигне смяната и ние ще трябва да се върнем и да даваме обяснения.
— В такъв случай, кълна се в Юпитер, трябва да направим нещо! — Донъвън едва не се разплака. — Той не вярва нито на нас, нито на книгите, нито на собствените си очи.
— Не вярва — каза ядно Пауъл. — Това е мислещ робот, мътните го взели! Вярва само в логиката и цялата работа е там, че…
— Какво?
— Че със строго логически разсъждения можеш да докажеш каквото си искаш — стига да подбереш съответните постулати. Ние имаме едни постулати, а Кюти — други.
— Тогава да се оправяме по-бързо с неговите постулати, че утре ще ни налети бурята.
Пауъл въздъхна уморено.
— Тъкмо в това е бедата. Постулатите винаги са основани на презумпции и скрепени с вяра. Нищо във вселената не може да ги разклати. Лягам си.
— Аз не мога да спя.
— Аз също. Но все пак ще опитам само заради принципа.
Дванадесет часа по-късно сънят все още оставаше за тях въпрос на принцип, неосъществим за съжаление на практика. Бурята започна по-рано, отколкото очакваха. Донъвън, чието червендалесто лице сега бе мъртвешки бледо, посочи с треперещ пръст към илюминатора. Брадясалият Пауъл облиза пресъхналите си устни и като погледна навън, заскуба отчаяно мустака си.
При други обстоятелства това би било великолепна гледка. Потокът от електрони с висока енергия се пресичаше с лъча, насочен към Земята, и избухваше в микроскопични искри от ярка светлина. В лъча, който се губеше в далечината, играеха бляскави прашинки.
Лъчът изглеждаше устойчив, но двамата знаеха, че не бива да се доверяват на невъоръжено око. Едно отклонение на стотна част от милисекундата — невидимо за окото — беше достатъчно, за да разфокусира лъча и да превърне стотици квадратни мили на Земята в димящи развалини. А в командната кабина се разпореждаше един робот, който не се интересуваше ни от лъча, ни от фокуса, ни от Земята — от нищо освен от своя Всемогъщ.
Часовете се нижеха един след друг. Двамата гледаха като хипнотизирани през стъклото, без да продумат. Изведнъж играещите в лъча прашинки потъмняха и изчезнаха. Бурята беше отминала.
— Край — каза отпаднало Пауъл.
Донъвън се унесе в неспокойна дрямка, а уморените очи на Пауъл го гледаха със завист. Сигналната лампа проблесна няколко пъти, но Пауъл не й обърна внимание. Вече нищо нямаше значение. Нищо! Може би Кюти беше прав — може би двамата с Донъвън наистина са низши същества с изкуствена памет, които вече са изчерпали смисъла на живота си.
Дано да е така!
Пред него стоеше Кюти.
— Не ми отговорихте на сигнала, затова дойдох лично — каза тихо той. — Изглеждаш зле — боя се, че срокът на твоето съществуване е вече към своя край. Независимо от това би ли погледнал данните, отбелязани днес от уредите.
Пауъл почувствува смътно, че това е може би приятелски жест от страна на робота — Кюти вероятно изпитваше някакви угризения за това, че е иззел насила от тях управлението на станцията. Той пое диаграмите и се вторачи в тях с невиждащи очи.
Кюти очевидно остана доволен.
— Голяма чест е, разбира се, да служиш на Всемогъщия. Но вие не се огорчавайте, че ви смених.
Пауъл изсумтя нещо и машинално премести поглед от един лист на друг. Изведнъж замъгленият му поглед се спря на една тънка червена линийка, която криволичеше през разграфената хартия.
Той се вгледа по-внимателно. После още веднъж. И тогава скочи, стиснал с две ръце диаграмата и все още вторачен в нея. Другите листове полетяха към пода.
— Майк! Майк! — Той разтърси бясно приятеля си. — Задържал го е!
Донъвън се събуди.
— Какво? Къде?
После той също се вторачи с опулени очи в диаграмата.
