— Ти… казвал ли си някому?
— Не, разбира се — удиви се искрено той. — Никой не ме е питал.
— Тогава сигурно ме смяташ за глупачка — изтърси тя.
— В никакъв случай! Това е едно нормално чувство.
— И може би затова е толкова глупаво — в гласа й преобладаваха тъжни нотки. Зад маската на доктора за миг надникна жената. — Не може да се каже, че съм привлекателна, нали?
— Ако говорите за физическа привлекателност, не мога да се произнеса. Но във всеки случай зная, че има и други видове привлекателност.
— Нито пък млада — доктор Келвин сякаш не слушаше робота.
— Още нямате четиридесет — в гласа му звучеше съпричастие и настойчивост.
— Трийсет и осем, ако броим годините; и цели шейсет, ако говорим за емоционалното възприемане на жизнения опит. Не бива да се забравя, че съм психолог. А той — продължи горчиво тя — е само на трийсет и пет и изглежда дори по-млад. Мислиш ли, че той вижда в мен… нещо особено?
— Защо говорите така! — стоманеният юмрук на Ерби се стовари със звън върху пластмасовата повърхност на масата… Слушайте какво ще ви кажа…
Но Сюзън Келвин се нахвърли ожесточено върху него, болката в очите й избухна в пламък.
— Какво да слушам? Какво разбираш, какво знаеш ти… машина такава? Аз съм за тебе само интересен екземпляр, някаква буболечка със странни мисли, които ти виждаш като на длан. Чудесен пример за разбити надежди, нали? Почти като в книгите, които четеш.
Сухите й ридания заглъхнаха постепенно.
При това избухване роботът се сви. Той поклати умолително глава.
— Но, моля ви, изслушайте ме! Аз мога да ви помогна, ако искате.
— Как? — изкриви устни тя. — Като ми дадеш полезеи съвет?
— Не, не така. Просто мога да ви кажа какво мислят някои други хора, например Милтън Аш.
— Не искам да знам какво мисли той. Млъкни.
— Аз пък мисля, че искате да знаете.
Тя седеше през цялото време с наведена глава, но дишането й се учестяваше.
— Говориш глупости — прошепна тя.
— Защо? Искам да ви помогна. Милтън Аш смята, че вие… — Той млъкна.
Тя вдигна глава.
— Е?
— Той… той ви обича — каза тихо роботът. Доктор Келвин не продума цяла минута. Само го гледаше с широко отворени очи. После каза:
— Лъжеш се. Несъмнено грешиш. Откъде-накъде ще ме обича?
— Обича ви, истина ви казвам. Такова нещо не може да остане скрито от мен.
— Но аз съм толкова… толкова… — запъна се тя.
— Той гледа по-надълбоко, не само външността. За него е важен интелектът. Милтън Аш не е от тези, които се женят за някаква прическа и хубави очи.
Сюзън Келвин запремигва бързо и не отговори веднага.
— И все пак — каза тя с разтреперан глас — той някога с нищо не е дал да се разбере…
— А вие дали ли сте му някаква възможност?
— Как да му дам? Никога не съм помисляла, че…
— Виждате ли!
Робопсихологът се замисли, после вдигна внезапно глава.
— Преди шест месеца в завода при него дойде някакво момиче. Стройна блондинка. Беше красива, струва ми се. И, разбира се, едва ли би могла да каже колко е две и две. Той цял ден се пъчи пред нея и се мъчеше да й обясни как се правят роботите. — Гласът й отново зазвуча твърдо. — Естествено, тя не разбра нищо. Коя е тя?
Ерби отговори без колебание:
— Зная много добре за кого говорите. Тя е негова първа братовчедка и между тях няма нищо особено, уверявам ви.
Сюзън Келвин стана почти с лекотата на момиче.
— Колко странно! Понякога се мъчех да си внуша именно това, при все че никога не съм го мислила сериозно. Значи е вярно!
Тя изтича до Ерби и стисна с две ръце студената му тежка лапа.
— Благодаря ти, Ерби — прошепна тя с дрезгав от вълнение глас. — Само не казвай никому за това. Нека то бъде наша тайна. Още веднъж благодаря.
И като стисна трескаво безчувствените му метални пръсти, тя си излезе.
Ерби се върна бавно към романа, който временно бе оставил. Ала никой не можеше да прочете неговите мисли.
Милтън Аш се протегна бавно, с удоволствие, при което ставите му запукаха, после впи поглед в Питър Богърт.
— Слушайте — каза той, — вече цяла седмица се въртя с тази работа и почти не съм спал. Краят й не се вижда. Ако не се лъжа, казахте, че разрешението на загадката се крие в позитронното бомбардиране във вакуумна камера Д?
Богърт се прозина деликатно и се втренчи в белите си ръце.
— Да. Попаднах на известна следа.
— Зная какво означава това, когато го казва математик. Колко ви остава да стигнете до края й?
— Зависи.
— От какво? — Аш се тръшна на креслото и протегна дългите си крака.
— От Ланинг. Старецът не е съгласен с мен — въздъхна той. — Поизостава от живота, там е бедата с него. Като се е хванал за тази своя матрична механика, и не признава друго, а в случая са нужни много по- силни математически средства. Такъв инат е.
Аш измърмори сънливо.
— А защо не попитате Ерби, за да се приключи цялата работа?
— Да питаме робота? — вдигна вежди Богърт.
— Защо не? Бабето не ви ли каза?
— Имате предвид Келвин?
— Точно. Самата Сюзи. Този робот е магьосник в математиката. Знае всичко за всичко и още нещо отгоре. Изчислява наум тройни интеграли, а за десерт взема тензорен анализ.
Математикът го гледаше с недоверие.
— Сериозно ли говорите?
— Честна дума! Но най-интересното е, че този идиот не обича математиката, а предпочита сълзливи романи. Да видите само с каква плява го тъпче Сюзи: „Морава страст“, „Любов в Космоса“ и други от този род.
— Доктор Келвин не ни е казвала нито дума за това.
— Защото още не е приключила проучванията си върху него. Нали я знаете каква е. Не обича да се вдига шум, преди да е разкрила голямата загадка.
— Но на вас е казала все пак.
— Да, разговорихме се. Напоследък идва често при мен. — Той отвори широко очи и сбърчи чело. — Кажете, Бога, не забелязвате ли нещо странно у нея в последно време?
Богърт се ухили.
— Започна да си черви устните. Това ли имате предвид?
— По дяволите! Червило, пудра, сенки на очите — това да. Разхубавила се е. Но има нещо друго. Не мога да го определя точно. Начинът, по който говори, сякаш е изпълнена от щастие.
Той се позамисли и сви рамене.
Богърт си позволи похотлива усмивка, която за учен, надхвърлил петдесетте, не беше лошо изпълнена.
