— Може да е влюбена — каза той.
Клепките на Аш натежаха отново.
— Вие сте побъркан, Боги. Идете да поговорите с Ерби. А аз ще остана тук да поспя.
— Добре. Но не бих казал, че би ми доставило удоволствие един робот да ме учи на собствения ми занаят. Впрочем той едва ли е в състояние да го направи.
Отговори му леко похъркване.
Пъхнал ръце в джобовете, Питър Богърт говореше с престорено безразличие, а Ерби го слушаше внимателно.
— Работата стои така: казаха ми, че ти разбираш от тези неща, и аз те питам повече от любопитство, отколкото от някакви други съображения. Допускам, че в моите разсъждения, тъй както ги изложих, има няколко съмнителни пункта и тъкмо тях доктор Ланинг отказва да приеме. По този начин картината все още е малко непълна.
Роботът мълчеше и Богърт го подкани:
— Е?
— Не виждам грешка — Ерби проверяваше внимателно изписаните на хартия цифри.
— Едва ли можеш да добавиш нещо към това.
— Не смея дори да се опитам. Вие сте по-добър математик от мен и… ще го кажа направо: страх ме е да не се изложа.
В усмивката на Богърт трептеше едва забележимо самодоволство.
— Така и предполагах. Разбира се, задачата е сериозна. Но да забравим това.
Той смачка листата, хвърли ги в шахтата за смет и понечи да си тръгне, но се спря.
— Между другото…
Роботът чакаше търпеливо. Богърт беше затруднен.
— Имам един въпрос… тоест… по всяка вероятност ти би могъл… — той млъкна. Ерби заговори спокойно:
— Мислите ви са доста объркани, но няма никакво съмнение, че те се отнасят до доктор Ланинг. Безполезно е да се двоумите; успокойте се и аз веднага ще разбера какво искате да ме питате.
Ръката на математика се плъзна по навик по пригладената коса.
— Ланинг наближава седемдесетте — каза той, сякаш това обясняваше всичко.
— Зная.
— И вече близо трийсет години е директор на завода.
Ерби кимна.
— Така — в гласа на Богърт се промъкнаха умолителни нотки, — ти сигурно знаеш… Той не смята ли да подава оставка? Здравословни причини или нещо друго…
— Именно — ограничи се да каже Ерби.
— Но ти знаеш ли?
— Разбира се.
— Тогава… ъ-ъ-ъ… ще ми кажеш ли?
— Щом ме питате, ще ви кажа — роботът говореше като за съвсем обикновено нещо. — Той вече подаде оставка.
— Какво? — изтръгна се от Богърт. — Повтори!
— Той вече подаде оставка — повтори спокойно роботът, — само че тя още не е влязла в сила. Той чака да види как ще се разреши проблемът… хм-м… с мен. Щом се уреди това, той е готов да предаде директорския си пост на своя приемник.
Богърт изпусна рязко дъх.
— И? Приемникът му? Кой е той?
Той почти се прилепи до Ерби и очите му се приковаха като омагьосани в непроницаемите тъмночервени фотоелементи, които служеха за очи на робота.
Последва бавен отговор:
— Бъдещият директор сте вие.
По напрегнатото лице на Богърт се изписа пестелива усмивка.
— Приятно ми е да чуя това. Аз се надявах и очаквах, че ще стане така. Благодаря, Ерби.
Тази нощ Питър Богърт прекара на бюрото си до пет часа и в девет сутринта отново се залови на работа. Той току измъкваше един след друг справочниците от стелажа над бюрото. Страниците с изчисленията набъбваха бавно, почти незабележимо, затова пък на пода растеше цяла планина от смачкани изписани листове.
Точно в дванайсет той хвърли още един поглед на последните изчисления, разтри зачервените си очи, прозина се и сви рамене.
— Проклятие! Върви все по-зле.
Той чу вратата да се отваря, обърна се и кимна на влезлия Ланинг. Като пукаше кокалчетата на едната си ръка с другата, директорът огледа разхвърляната стая и сбърчи вежди.
— Нов начин ли търсите? — попита той.
— Не — последва предизвикателен отговор. — Какво му е лошо на стария?
Ланинг дори не си направи труда да отговори, а само хвърли бегъл поглед върху най-горния лист на бюрото. После, палейки пурата си, каза:
— Келвин каза ли ви за робота? Той се оказа математически гений. Много интересно.
Богърт изсумтя.
— Каза ми. Но по-добре тя да си гледа робопсихологията. Аз проверих възможностите на Ерби — едва се справя с интегрално и диференциално смятане.
— Келвин е на друго мнение
— Тя е побъркана.
— А и аз съм на друго мнение.
Директорът присви очи застрашително.
— И вие? — отекна твърдо гласът на Богърт. — За какво говорите?
— Цяла сутрин вървя по петите на Ерби. Той може да прави такива номера, за каквито никога не сте чували.
— Нима?
— Не вярвате ли? — Ланинг измъкна от джоба на жилетката си лист хартия и го разгъна. — Това не е моят почерк, нали?
Богърт се вгледа в едрите ъгловати цифри, които изпълваха листа.
— Ерби ли е писал това?
— Да. И ако забелязвате, той се е занимавал с интегрирането на вашето двайсет и второ уравнение. И стига — той почуква с жълтия си нокът върху последния ред — до моя извод, само че четири пъти по-бързо. Вие не сте прав, като пренебрегвате ефекта на Лингър при позитронното бомбардиране.
— Че аз не го пренебрегвам. За бога, Ланинг, разберете, че това изключва…
— О, вие вече обяснихте това. Използвали сте преходното уравнение на Митчъл, нали така? Добре, но то е неприложимо в този случай.
— Защо?
— Преди всичко защото боравите с хиперимагинерни величини.
— Какво от това?
— Уравнението на Митчъл не върши работа, когато…
— Вие луд ли сте? Ако препрочетете студията на Митчъл в…
— Това не ми е нужно. Аз още отначало ви казах, че неговият начин на разсъждение не ми харесва. И ето Ерби ме подкрепя.
— Тогава нека тази машинка ви реши цялата задача — извика Богърт. — Защо трябва да се занимавате с нищожества като мен?
— Цялата работа е там, че и Ерби не може да реши задачата. А щом той не може, ние сами съвсем няма
