Аз, роботът

Ерби отстъпваше назад бавно, а Сюзън Келвин го следваше крачка по крачка. Двамата мъже, вцепенени от изумление, ги гледаха мълчаливо.

— Не бива да им казваш — повтаряше бавно робопсихоложката, — защото ще ги заболи, а ти не трябва да причиняваш болка. Но ако не им кажеш, ще ги заболи, затова трябва да им кажеш. Но ако им кажеш, ще ги заболи, а ти не бива да причиняваш болка, затова не трябва им казваш; но ако не им кажеш, ще ги заболи, затова трябва да им кажеш; но ако им кажеш, ще ги заболи, затова не трябва да им казваш; но ако не им кажеш, ще ги заболи, затова трябва да им кажеш; но ако им кажеш, ще ги…

Ерби се блъсна с гръб в стената и падна на колене.

— Стига! — изписка той. — Скрийте вашите мисли! Те са пълни с болка, отчаяние и ненавист. Аз не исках това, казвам ви! Исках да помогна. Казах ви това, което искахте да чуете. Не можех другояче.

Но тя не му обърна внимание.

— Трябва да им кажеш, но ако им кажеш, ще ги заболи, затова не бива да им казваш, но ако не им кажеш, ще ги заболи, затова трябва да им кажеш, но ако…

Ерби нададе страшен писък. Този писък, напомнящ многократно усилен звук на флейта-пиколо, ставаше все по-пронизителен, докато в него отекна отчаянието на изгубена душа и стаята се изпълни не с писък, а със самата пронизителност.

Когато писъкът утихна, Ерби се сгромоляса на пода — безформена купчина безжизнен метал.

По лицето на Богърт нямаше и следа от кръв.

— Той е мъртъв!

— Не! — каза Сюзън Келвин и цяла се затресе от див смях. — Не е мъртъв, само е обезумял. Аз му поставих неразрешима дилема и той не издържа. Можете да го изхвърлите за претопяване, защото никога вече няма да проговори.

Ланинг коленичи над купчината, която преди се наричаше Ерби. Той докосна студеното неподвижно метално лице и потръпна.

— Вие направихте това нарочно.

Той стана и обърна към нея разкривеното си лице.

— Дори така да е. Сега вече нищо не може да се направи. — И добави с неочаквано ожесточение: — Но той си го заслужаваше.

Директорът хвана за ръка вцепенения Богърт.

— Това е без значение. Хайде, Питър — въздъхна той. — Така или иначе, от такъв робот полза няма. — Очите му изглеждаха толкова стари и уморени. Той повтори: — Хайде, Питър.

Двамата излязоха и след това мина доста време, докато доктор Келвин си възвърна душевното равновесие. Погледът й се спря на Ерби — нито жив, нито мъртъв — и на лицето й отново се появи напрегнато изражение. Тя дълго го гледа и накрая триумфът й отстъпи място на безпомощност и отчаяние. И всички мисли, които я връхлитаха, се изляха само в една безкрайно остра дума, отронила се от устата й:

— Лъжец!

* * *

С това разговорът за този ден, разбира се, приключи. Знаех, че няма да мога да измъкна нищо повече от нея след такъв разговор. С бледо и замислено лице тя седеше мълчаливо зад бюрото, унесена в спомените си.

Казах:

— Благодаря ви, доктор Келвин.

Но тя не отвърна нищо.

Видях я отново едва след два дни.

Изгубеният робот

Следващата ни среща стана пред вратата на кабинета й, от който изнасяха някакви папки. Тя попита:

— Как вървят очерците ви, млади човече?

— Чудесно — отвърнах аз.

Оформях ги съобразно собствените си разбирания, запълвах с драматизъм голия скелет на разказаното от нея, добавях диалога и някои подробности.

— Бихте ли им хвърлили един поглед, да видите да не съм оклеветил случайно някого, или да не съм допуснал някъде явни неточности?

— Нямам нищо против. Да минем във фоайето. Там можем да пием по едно кафе.

Изглеждаше в добро настроение, затова, докато вървяхме по коридора, си позволих да кажа:

— Знаете ли какво си мислех, доктор Келвин…

— Да?

— Дали не бихте ми разказали нещо повече из историята на роботиката?

— Но вие вече получихте всичко, което ви трябваше, млади човече.

— И да, и не. Случките, които записах, почти нямат отношение към нашата съвременност. Искам да кажа, че роботът, четящ мисли, е бил един-единствен екземпляр, междупланетните станции са вече остарели и излезли от употреба, а роботите, работещи в мини, се приемат като нещо съвсем обикновено. Интересуват ме междузвездните пътешествия. Изминали са само двайсет години, откакто бе създаден хиператомният двигател, а известно е, че той бе изобретен от роботи. Как точно стоят нещата?

— Междузвездните пътешествия? — повтори замислено тя. Вече седяхме във фоайето и аз си поръчах обед, а тя взе само едно кафе.

— Знаете ли, хиператомният двигател не беше изобретение само на роботи; не е съвсем така. Разбира се, докато не създадохме Мозъка, не бяхме стигнали много далеч. Но се мъчехме, опитвахме. Първият ми пряк контакт с междузвездните изследвания беше в 2029 година, когато се изгуби един робот…

* * *

На Хипербазата бяха взети извънредни мерки, съпроводени с неистова суматоха, която по напрежение се равняваше на истеричен писък.

Една след друга се предприемаха все по-отчаяни стъпки:

1. Работата върху Хиператомния двигател във всички части на космоса, заети от Двадесет и седма астероидална група, бе прекратена напълно.

2. Цялото това пространство бе практически изолирано от Слънчевата система. Никой не се допускаше тук без специално разрешение. Никой нямаше право да напуска базата при никакви условия.

3. Със специален представителен патрулен кораб на Хипербазата пристигнаха доктор Сюзън Келвин — Главният робопсихолог, и доктор Питър Богърт — Главният математик на „Юнайтед Стейтс Роботс енд Мъкеникъл Мен“.

Досега доктор Сюзън Келвин нито веднъж не бе напускала Земята, а и този път нямаше ни най-малко желание да я напуска. Във века на атомната енергия и предстоящото разрешаване на проблема с Хиператомната енергия тя си оставаше спокойна провинциалистка. Затова беше недоволна от този полет и никак не беше убедена, че той е толкова необходим. За това говореше всяка черта на съвсем обикновеното й, вече не младо лице, по време на първия обед на Хипербазата.

Зализаният и блед доктор Богърт имаше някак виновен вид. А лицето на генерал-майор Калнър, който ръководеше обекта, не сменяше нито за миг угриженото си изражение. С една дума, обедът мина зле, а последвалото малко съвещание между тримата започна трудно.