да можем. Предавам този въпрос на Националния съвет. Ние сме безсилни.
Богърт скочи така, че столът му падна. Цял почервенял, той изръмжа:
— Да не сте посмели!
Ланинг също почервеня.
— Вие ли ще ми казвате какво да правя и какво не?
— Точно аз — скръцна зъби Богърт. — Вече съм решил задачата и няма да позволя да ми я измъкнете от ръцете. Това да ви е ясно. Толкова сте ми прозрачен, изсъхнало изкопаемо. Вие по-скоро ще се гръмнете, отколкото да признаете, че именно аз съм решил въпроса с телепатията на робота.
— Вие сте идиот, Богърт. Ще ви уволня за неподчинение.
Долната устна на Ланинг трепереше от яд.
— Съмнявам се, Ланинг. Когато е налице робот, който чете мисли, не може да има тайни. Искам да ви кажа, че зная за вашата оставка.
Пепелта на пурата на Ланинг затрептя и падна, а след нея падна и самата пура.
— Какво, какво…
Богърт се захили ехидно.
— И новият директор съм аз, да се разберем. Да не мислите, че не зная? Дявол ви взел, Ланинг, отсега нататък аз ще командувам тук, иначе ще ви забъркам такава каша, каквато не сте и сънували.
Ланинг доби отново дар слово и изрева:
— Уволнен сте, чувате ли? Освбождавам ви от всички длъжности. С вас е свършено, разбирате ли?
Богърт се ухили още повече.
— Какъв смисъл има всичко това? Нищо няма да постигнете. Всички козове са в мои ръце. Аз зная, че сте подали оставка. Каза ми го Ерби, а той го знае от вас.
Ланинг си наложи да говори спокойно. Той изглеждаше стар, престар, очите му гледаха уморено, червенината на лицето бе отстъпила място на восъчна бледост.
— Трябва да поговоря с Ерби. Невъзможно е да ви е казал такова нещо. Играете на едро, Богърт, но на мен ми е ясно, че блъфирате. Елате с мен.
Богърт сви рамене.
— При Ерби ли? Добре. Дори много добре!
Пак точно в дванайсет същия ден Милтън Аш вдигна глава от току-що направената груба скица и каза:
— Добивате ли представа? Не ме бива да рисувам, но горе-долу изглежда така. Чудна къща и няма да ми струва почти нищо.
Сюзан Келвин го погледна нежно.
— Наистина е много хубава — въздъхна тя. — Често съм си мечтала да…
Гласът й секна.
— Разбира се — продължи живо Аш, оставяйки молива, — ще трябва да чакам отпуската. Остават само още две седмици, но поради тази история с Ерби всичко увисва във въздуха. — Той заби поглед в ноктите си. — Освен това има и нещо друго… Но то е тайна.
— Тогава не го казвайте.
— Напротив. То така напира в мен, че ще се пръсна, ако не го кажа някому. А тук като че ли няма друг, на когото да се доверя освен… ъ-ъ-ъ… на вас — усмихна се глупаво той.
Сърцето й подскочи, но тя не се осмели да произнесе дори дума.
— Откровено казано — Аш се примъкна до нея заедно със стола и зашепна доверително, — тази къща не е само за мен. Аз ще се женя. — Тук той скочи от стола си. — Но какво ви става?
— Нищо — ужасното усещане, че всичко наоколо й се върти, изчезна, но й беше трудно да говори. — Ще се жените? О, искате да кажете…
— Да, разбира се. Време ми е вече. Помните ли онова момиче, което идва тук миналото лято? Това е булката. Но на вас ви е лошо. Вие…
— Боли ме главата. — Сюзън Келвин го отстрани от себе си с немощно движение. — Напоследък често… често ми се случва. Искам да ви… поздравя, разбира се. Много се радвам… — Неумело сложеният руж се открои като две грозни червени петна на побледнялото й лице. Отново всичко започна да се върти. — Извинете ме… моля ви… — едва изговори тя и излезе като пияна, без да вижда нищо.
Тази катастрофа дойде така внезапно, както става насън, и изглеждаше недействителна като кошмарен сън.
Как е възможно това? Нали Ерби й каза…
А Ерби знаеше! Той можеше да чете чуждите мисли.
Останала без дъх, тя се опомни едва когато се подпря на вратата и видя пред себе си металното лице на Ерби. Беше изкачила два етажа, но не помнеше нищо. Това бе станало за миг, като насън.
Като насън!
Немигащите очи на Ерби я гледаха право в лицето и техните червени кръгове сякаш се превръщаха в мътно светещи кошмарни кълба.
Той говореше нещо и тя усети до устните й да се допира студена стъклена чаша. Отпи глътка, потръпна и се съвзе почти напълно.
Ерби все още говореше и гласът му звучеше развълнувано, сякаш в него имаше болка, страх, молба. Думите вече стигаха до съзнанието й.
— Всичко това е сън — казваше той — и вие не бива да вярвате на този сън. Скоро ще се събудите и ще се присмивате на себе си. Той ви обича, уверявам ви. Но не тук! Не сега! Това сега е илюзия.
Сюзън Келвин кимна и зашепна:
— Да! Да! — вкопчила се в ръката на Ерби, тя повтаряше: — Това не е вярно, нали? Не е, нали?
Сюзън Келвин не разбра как дойде на себе си. Но имаше чувството, че от някакъв нереален, обвит с мъгла свят изведнъж е излязла на остра слънчева светлина. Тя отблъсна от себе си тази тежка стоманена ръка и отвори широко очи.
— Какво правиш ти? — гласът й премина в крясък. — Какво правиш?
Роботът отстъпи назад.
— Мъча се да помогна.
Келвин го гледаше в упор.
— Да помогнеш ли? Като ми казващ, че това е сън? Като се мъчиш да ме направиш шизофреничка? — Сякаш я обзе истерия. — Това не е сън! Де да беше! — Тя си пое шумно дъх. — Чакай! Защо… защо… О, разбирам. Господи, та това е толкова очевидно.
В гласа на робота прозвуча ужас:
— Бях длъжен.
— И аз ти повярвах! Дори през ум не ми мина, че…
Силни гласове отвън я накараха да млъкне. Стиснала трескаво юмруци, тя се обърна и когато Богърт и Ланинг влязоха, беше отишла вече чак при прозореца в дъното на стаята. Но те изобщо не й обърнаха внимание.
Приближиха се едновременно към Ерби — Ланинг, гневен и нетърпелив, а Богърт хладно язвителен. Пръв заговори директорът.
— Ерби, слушай какво ще те питам.
Ерби устреми очи към стария директор.
— Слушам, доктор Ланинг.
— Говорил ли си нещо за мен пред доктор Богърт?
— Не, сър — отговори роботът, но не веднага.
Усмивката изчезна от лицето на Богърт.
— Какво значи това? — извика той и като излезе напред, застана разкрачен пред робота. — Повтори какво ми каза вчера!
— Казах, че… — Ерби млъкна. Дълбоко в него металната му диафрагма затрептя, издавайки тихи нестройни звуци.
Побеснял, Богърт понечи да замахне, но Ланинг го блъсна встрани.
