— Но какво има? — намеси се Кюти.
— Задържал си лъча на фокус — каза със заекване Пауъл. — Знаеш ли това?
— Фокус ли? Какво е то?
— Държал си лъча насочен право към приемателната станция, с точност до една десетохилядна от милисекундата.
— Каква приемателна станция?
— Тази на Земята! Приемателната станция на Земята — ликуваше Пауъл. — Задържал си го на фокус.
Кюти се извърна с досада.
— Невъзможно е да се прояви добра воля към вас. Все същите дивотии! Аз просто държах стрелките в положение на равновесие — такава беше волята на Всемогъщия.
Той събра разпилените листове и излезе сърдит. Донъвън възкликна след него:
— Ето ти тебе! — После се обърна към Пауъл: — Какво ще правим сега?
Пауъл се чувствуваше хем уморен, хем възроден.
— Нищо. Той току-що показа, че може да управлява безупречно станцията. Не зная никой да се е справял така добре с електронна буря.
— Но това не решава нищо. Нали го чу какво каза за Всемогъщия? Ние не можем…
— Виж какво, Майк, той следва указанията на Всемогъщия посредством циферблатите, уредите и диаграмите. Та нали и ние правим същото. В края на краищата това обяснява и неговия отказ да ни се подчинява. Подчинението — това е Вторият закон. А Първият е да се пазят хората от беда. Как би могъл да спаси хората — съзнателно или несъзнателно? Разбира се, като държи лъча на фокус. Той знае, че може да прави това по-добре от нас и ненапразно настоява, че е по-висше същество. Затова и не ни допуска в командната кабина. Това е неизбежно, ако вземеш под внимание Законите на роботиката.
— Ясно, но работата не е в това. Как може да го оставим да продължава своите щуротии — това за Всемогъщия?
— А защо не?
— Къде се е видяло и чуло такова нещо? Как ще му повериш станция, щом не вярва в съществуването на Земята!
— А справя ли се с работата?
— Да, но…
— Тогава да вярва в каквото ще!
С лека усмивка Пауъл се протегна и падна възнак на леглото. И начаса заспа.
Влизайки в лекия скафандър, Пауъл обясняваше:
— Всичко ще бъде много просто. Моделите КТ-1 може да се доставят тук един по един. Те ще бъдат с автоматични изключватели, които ще влязат в действие след една седмица, за да имат време роботите… ъ-ъ-ъ… да усвоят култа към Всемогъщия направо от неговия пророк. После може да ги прехвърляме на други станции и отново да ги съживяваме. За всяка станция са нужни не повече от два…
Донъвън открехна хермошлема и се озъби:
— Стига дрънка! Да се вдигаме оттук, че смяната ни чака. Аз няма да се успокоя, докато не видя Земята и не я усетя под нозете си — само за да се уверя, че тя наистина съществува.
В това време вратата се отвори и Донъвън, като изруга полугласно, затвори хермошлема и сърдито обърна гръб на Кюти.
Роботът се приближи до тях. Гласът му прозвуча тъжно:
— Отивате ли си?
Пауъл кимна отривисто.
— На наше място ще дойдат други.
Кюти въздъхна и въздишката му прозвуча като свистене на вятър през опънати нагъсто проводници.
— Вашият срок изтече и наближава краят ви. Аз очаквах това, но… Впрочем да бъде волята му.
Пауъл се засегна от този сълзлив тон.
— Можеш да си спестиш съболезнованията, Кюти. Нас ни чака Земята, а не краят.
— Толкова по-добре, че мислите така — въздъхна пак Кюти. — Сега разбирам колко мъдро нещо е илюзията. Не бих се опитвал да разколебавам вашата вяра дори да можех.
Той излезе — истинско въплъщение на съчувствието.
Пауъл изруга нещо и направи знак на Донъвън. С куфари в ръце те се отправиха към шлюзовата камера.
Корабът със смяната беше кацнал отвън и Франц Мюлер, който идваше да смени Пауъл, ги поздрави със суха вежливост. Донъвън едва кимна и мина в пилотската кабина, за да поеме управлението от Сам Ивънс.
Пауъл се забави:
— Как е Земята?
На този достатъчно банален въпрос Мюлер даде съответния банален отговор:
— Все още се върти.
— Чудесно — каза Пауъл.
Мюлер го погледна.
— Между другото момчетата от „Ю. С. Роботс“ измислиха нещо ново. Комплексен робот.
— Какво?
— Това, което казах. Вече е сключен голям договор. Този модел е точно това, което ни трябва за мините на астероидите. Един главен робот и шест субробота. Като ръката и пръстите.
— Преминаха ли вече изпитанията? — попита нетърпеливо Пауъл.
— Доколкото разбрах, чакат вас — усмихна се Мюлер.
Пауъл стисна пестници.
— По дяволите, ние се нуждаем от почивка.
— И ще я получите. Можете да разчитате на двуседмична отпуска.
Мюлер надяваше тежките ръкавици, готвейки се да поеме работата тук. Гъстите му вежди се сбърчиха.
— Как се справя нашият робот? Дано работи добре, иначе няма да го пусна да припари до уредите
Пауъл не отговори веднага. Той измери с поглед надменния прусак — от късо подстриганата коса на упоритата строга глава до краката, събрани като при команда „мирно“. И изведнъж усети как го облива вълна от чиста радост.
— Роботът е съвсем на място — каза бавно той. — Мисля, че няма да имаш много грижи с уредите.
Той се ухили и влезе в кораба. Мюлер щеше да остане тук няколко седмици.
Лъжец!
Алфрид Ланииг запали внимателно пурата си, но пръстите му леко трепереха. Свъсил посивелите си вежди, той заговори, изпускайки кълба дим:
— Да, чете мисли — можете да не се съмнявате в това. Но защо? — Той погледна главния математик Питър Богърт. — Е?
Богърт приглади с две ръце черната си коса.
— Това е трийсет и четвъртият ни робот модел РБ, Ланинг. Всички останали отговарят напълно на нормите.
Третият човек на масата се намръщи. Това беше Милтън Аш, най-младият от ръководството на „Ю. С. Роботс енд Мъкеникъл Мен“, който се гордееше с това.
— Слушайте, Богърт, целият му монтаж е извършен безупречно — отначало докрай. Гарантирам за това.
Дебелите устни на Богърт се разтеглиха в покровителствена усмивка.
— Гарантирате? Щом сте готов да поемете отговорност за цялата поточна линия, аз препоръчвам да ви повишат. По съвсем точни данни за производството на един-единствен позитронен мозък са необходими
