— Всичко останало е просто. Когато за първи път бяха създадени тези енергостанции, за да снабдяват със слънчева енергия планетите, те се управляваха от хора. Но условията за работа се оказаха много трудни — поради високата температура, силното слънчево излъчване и електронните бури. Тогава бяха построени роботи, които да заменят човешкия труд. Сега за всяка станция са нужни само двама човека. А ние се опитваме да заменим и тях с роботи. Ето това е смисълът на твоето съществуване. Ти си най- съвършеният робот, създаден досега, и ако покажеш, че си способен сам да управляваш тази станция, вече няма да е нужно тук да идват хора — освен за да доставят резервни части.
Той протегна ръка към бутона и металният квадрат се върна на мястото си. Пауъл отиде пак при масата, взе една ябълка, отри я в ръката си и я заръфа. Но червеният блясък на очите на робота му пресече хапката.
— И мислите, че ще повярвам на тази заплетена и невероятна хипотеза, която току-що изложихте? — изрече бавно Кюти. — Бъркате ме с някого.
Пауъл почервеня цял и изплю отхапаното парче.
— Това не е хипотеза, дявол те взел! Това са факти!
Кюти отвърна мрачно:
— Кълба, чийто диаметър възлиза на милиони мили! Светове с милиарди човешки същества на тях! Безкрайно пространство! Извинявайте, Пауъл, но не ви вярвам. Ще се опитам сам да разреша тази загадка. Довиждане.
Той се обърна и излезе от стаята. Пред вратата почти се сблъска с Майкъл Донъвън, кимна му сериозен и отмина по коридора, без да обръща внимание на изумения му поглед.
Майк Донъвън се почеса по червеникавата коса и отправи поглед към Пауъл.
— Какво говореше тази ходеща железария? Какво не вярва?
Пауъл подръпна ожесточено мустака си.
— Той е скептик. Не вярва, че ние сме го създали, че съществуват Земя, Космос, звезди.
— Да го порази Сатурн дано! Значи имаме си смахнат робот.
— Каза, че сам щял да си изясни всичко.
— Много мило — каза Донъвън. — Надявам се, че след това ще благоволи да каже и на мен какво е открил. — Изведнъж той кипна. — Слушай! Ако тази купчина желязо си позволи да говори така с мен, ще му извия хромирания врат. Да знаеш!
Той се тръшна на креслото и извади от джоба си детективски роман.
— Във всеки случай този робот ми действа на нервите. Прекалено е любопитен, да го вземат дяволите!
Когато Кюти почука тихо и влезе в стаята, Майк Донъвън изръмжа нещо и продължи да яде сандвича си.
— Пауъл тук ли е?
Продължавайки да дъвче, Донъвън отвърна:
— Отиде да вземе данните за функциите на електронните потоци. Изглежда, предстои буря.
В това време влезе Пауъл, забил поглед в диаграмите, които държеше в ръце, и седна на един стол. После разпръсна листата пред себе си и започна да изчислява нещо. Донъвън поглеждаше през рамото му, като продължаваше да дъвче и рони трохи. Кюти чакаше мълчаливо.
Пауъл вдигна глава.
— Потенциалът Зета расте, но бавно. Във всеки случай функциите на потока са непостоянни, та не знам какво можем да очакваме. О, здравей, Кюти. Мислех, че наблюдаваш инсталирането на новия лост.
— Той е готов — отвърна спокойно роботът. — Дойдох да поговоря с вас двамата.
— О! — посмути се Пауъл. — Тогава седни. Не, не на този стол. Единият му крак е разклатен, а ти не си лекичък.
Роботът седна и заговори най-спокойно:
— Аз стигнах до определен извод.
Донъвън се начумери и остави остатъка от сандвича си.
— Ако говориш за твоите глупашки…
Пауъл му даде нетърпеливо знак да млъкне.
— Продължавай, Кюти. Ние те слушаме.
— През последните два дни се занимавах със самоанализ — каза Кюти — и стигнах до крайно интересни резултати. Започнах с единствената вярна презумпция, която можех да направя: аз съществувам, защото мисля…
— О, Юпитер! — изпъшка Пауъл. — Робот-Декарт!
— Кой е този Декарт? — намеси се Донъвън. — Слушай, защо е нужно да седим тук и да слушаме този железен маниак…
— По-спокойно, Майк!
Кюти продължи невъзмутим:
— И веднага у мен възникна въпросът: каква е причината за моето съществуване?
Пауъл стисна зъби така, че мускулите на бузите му заиграха.
— Сега говориш глупости. Нали вече ти казах, че ние сме те направили!
— И ако не ни вярваш — добави Донъвън, — с удоволствие ще те разглобим.
Роботът разпери изразително силните си ръце.
— Аз не приемам нищо на вяра. Всяка хипотеза трябва да бъде подкрепена от логика, иначе тя няма никаква стойност. А твърдението, че съм създаден от вас, противоречи на всички изисквания на логиката.
Пауъл сложи ръка върху внезапно свилия се пестник на Донъвън.
— Защо мислиш така?
Кюти се засмя. Това беше съвсем нечовешки смях — един машиноподобен звук, какъвто той за първи път издаваше. Рязък и отривист, този смях бе отмерен като чукането на метроном и не по-малко бездушен.
— Я се погледнете — каза най-после Кюти. — Не искам да кажа нищо обидно, но погледнете се. Материалът, от който сте направени, е мек и кашав, нетраен и слаб. Подхранвате се с енергия — недостатъчно — от окисляването на органични вещества. Като това — той посочи презрително остатъка от сандвича на Донъвън. — Периодично изпадате в безсъзнателно състояние, а и най-малките промени в температурата, налягането, влагата или интензивността на излъчването се отразяват на работоспособността ви. Вие сте сурогати. От друга страна, аз съм съвършено произведение. Поглъщам направо електрическа енергия и я използвам почти стопроцентово. Направен съм от здрав метал, постоянно съм в съзнание и понасям леко всякакви промени. Това са безспорни факти. И ако приемем това, което се подразбира от само себе си — че никое същество не може да създаде друго, по-висшестоящо от него, — тогава вашата хипотеза става на пух и прах.
Проклятията, които Донъвън мърмореше досега полугласно, отекнаха с пълна сила, когато той скочи, свъсил вежди.
— Ах, ти, копеле от буца желязна руда! Щом не сме те направили ние, кой тогава те е направил?
Кюти кимна сериозен:
— Много добре, Донъвън. Именно това беше следващият въпрос, който и аз си зададох. Очевидно моят създател би трябвало да е по-могъщ от мен. Така че оставаше само една възможност.
Земните хора гледаха с недоумение Кюти, а той продължи:
— Кое е център на живота тук, на станцията? Кому служим всички ние? Какво поглъща цялото ни внимание?
Той млъкна в очакване на отговор. Донъвън погледна смаяно приятеля си.
— Обзалагам се, че този поцинкован идиот говори за енергопреобразователя.
— Вярно ли е това, Кюти? — ухили се Пауъл.
— Говоря за Всемогъщия — последва студен, рязък отговор.
Донъвън избухна в неудържим, смях и дори Пауъл не можа да се сдържи и се засмя.
Кюти стана и святкащите му очи току пробягваха от единия на другия човек.
