конструиран тук и изпробван тук.
След като се наслади достатъчно на мисленото отмъщение, Блек се огледа наоколо.
В последна сметка до този момент не беше постигнал нищо.
Той свали бавно скафандъра си. Окачи го внимателно на закачалката. Започна да минава пъргаво от помещение в помещение, да оглежда внимателно огромните площи на хиператомния двигател, да проследява кабелите, да проверява релетата.
Но не пипаше нищо. Имаше десетки начини да дезактивира хиперполето, но всеки от тях можеше да се окаже катастрофален при положение, че той не знае поне приблизително къде може да е повредата.
Озова се отново при контролното табло и извика отчаяно, обърнал поглед към якия, неподвижен гръб на робота:
— Ще ми кажеш ли или не? Къде е повредата?
Идваше му да се хвърли към машинарията на кораба, да къса и да разбива, за да се свърши веднъж завинаги всичко. Но потисна това желание. Дори това да му отнеме една седмица, ще намери мястото, където трябва да се пипне, за да бъде отстранена повредата. И причината за това решение беше доктор Сюзън Келвин и неговото желание да й отмъсти.
Той се обърна бавно на пета и се замисли. Всяка част от Кораба — от самия двигател до всеки отделен ключ — беше внимателно проверена и изпробвана в Хипербазата. Беше почти невъзможно да повярва човек, че нещо може да се повреди. На кораба нямаше поне едно…
О, не. Има, разбира се! Роботът! Той беше изпробван от хората на фирмата, а те, дявол ги взел, си разбираха от работата.
Какво повтаряха непрекъснато? Един робот, естествено, винаги може да свърши по-добра работа.
Това беше почти общоприето схващане, което се дължеше отчасти на рекламата ма „Ю. С. Роботс“. Те можеха да конструират робот, който при определена цел да върши по-добра работа от човека. Не „толкова добра, колкото човек би я свършил“, а „по-добра“.
Докато Джералд Блек гледаше втренчено робота и си мислеше всичко това, веждите му под ниското чело се свиха, на лицето му се изписа удивление и безумна надежда.
Той се приближи още повече до робота и започна да го обикаля. Взираше се в ръцете му, които държаха лоста и щяха да го държат така вечно, освен ако корабът не направеше своя скок в пространството или не се прекъснеше енергията, която даваше сила на робота.
Блек произнесе задъхан:
— Това е. Само това и нищо друго.
Поотстъпи назад и се замисли дълбохо. И каза:
— Няма какво друго да бъде.
Пусна радиопредавателя на кораба, насочен към Хипербазата. И извика в микрофона:
— Хей, Шлос!
Шлос се обади мигновено:
— Велики Космосе! Блек…
— Оставете — каза Блек, — не са нужни речи. Исках само да се уверя, че ме наблюдавате.
— Но да, разбира се. Всички ви наблюдаваме. Вижте…
Но Блек изключи радиото. Той се ухили по посока на телевизионната камера в пилотската кабина и избра такава част от механизма за задействуване на хиперполето, която да се вижда на екрана. Той не знаеше колко хора го наблюдават. Може би бяха само Калнър, Шлюс и Сюзън Келвин.
А може би целият персонал. Но, тъй или иначе, сега той ще им даде едно хубаво представление.
Реле №3 е подходящо за целта, реши той. То се намираше в една вдлъбнатина на стената и беше покрито с капачка, запоена със студена заварка. Блек бръкна в кутията с инструментите и извади резача. Отмести още по-назад скафандъра на закачалката (след като го беше придърпал, за да извади инструмента) и се обърна към кутията на релето.
Преодолявайки последния остатък от безпокойство, Блек допря резача до метала, включи енергията и направи на три места прорези по студения шев. Инструментът работеше идеално. Дръжката се загря малко в ръцете му от прилива на енергия. Капачката бе освободена.
Той погледна неволно към стъклото на кабината. Звездите стояха на нормалното си място. Той също се чувствуваше нормален.
Друго насърчение вече не му трябваше. Блек вдигна крак и с един ритник смаза деликатния механизъм в кутията.
Разхвърчаха се парченца стъкло, метал и ситни капчици живак… Блек дишаше тежко. Включи отново предавателя:
— Там ли сте още, Шлос?
— Да, но…
— В такъв случай рапортувам: хиперполето на борда на „Парсек“ е дезактивирано. Елате да ме вземете!
Джералд Блек не се чувствуваше сега по-голям герой, отколкото когато тръгна за „Парсек“, но независимо от това трябваше да приема почести за герой. Същите двама души, които го докараха до малкия астероид, се върнаха да го вземат. Този път те кацнаха. И го потупаха по гърба.
Когато корабът пристигна, в Хипербазата гъмжеше от народ, който го акламираше бурно. Той махна с ръка на множеството, усмихна се — беше длъжен да се държи като герой, — но вътрешно не изпитваше чувство на победител. Още не. Все още само очакваше заветния миг. Триумфът щеше да дойде по-късно, когато се срещнеше със Сюзън Келвин.
Преди да слезе от кораба, се застоя за миг на люка. Огледа се, но не я видя. Генерал Калнър го чакаше с присъщата си военна вдървеност и израз на одобрение, замръзнал на лицето му. Майер Шлос му се усмихна някак нервно, Роксън му махаше като луд. Но Сюзън Келвин никаква не се виждаше.
Когато слезе, отмина без внимание Калнър и Шлос.
— Първо смятам да се умия и да се наям.
Не изпитваше никакви съмнения, че поне за момента той диктува положението, а генералът и всеки друг нямат никакво значение. Охраната му проправи път. Изкъпа се и се наяде спокойно, изолиран от всички. Сам си наложи тази изолация. После повика Ронсън и води кратък разговор с него. След това въздъхна с облекчение. Всичко беше излязло много по-добре, отколкото самият той бе очаквал. Самата повреда в кораба се беше оказала негов съюзник.
Накрая се обади в канцеларията на генерала и поиска да бъде свикана конференция. Това всъщност се равняваше на заповед. Генерал-майор Калнър успя да каже само:
— Слушам, сър.
Отново бяха заедно. Джералд Блек, Калнър, Шлос и… Сюзън Келвин. Но този път Блек командуваше положението. Робопсихоложката, с безизразно както винаги лице, невълнуваща се нито от победи, нито от провали, беше отстъпила централното място.
Доктор Шлос захапа нокътя на палеца си и подзе предпазливо:
— Доктор Блек, ние сме крайно благодарни за мъжеството, което проявихте, и за постигнатия успех. — После, сякаш за да не раздува прекомерно нещата, добави: — И все пак беше неблагоразумие да разбиете релето. Как да ви кажа… това беше постъпка, която едва ли заслужава похвала.
— Това бе постъпка, която едва ли може да не бъде похвалена — каза Блек. — Виждате ли — (бомба номер едно), — тогава аз вече знаех какво е станало.
Шлос се изправи на крака:
— Така ли? Убеден ли сте в това?
— Идете да се убедите лично. Сега вече няма никаква опасност. Ще ви кажа каква е работата.
Шлос седна отново. Генерал Калнър каза въодушевено:
— Че какво по-добро от това, ако е вярно.
— Вярно е — настоя Блек и хвърли поглед към Сюзън Келвия, която все още мълчеше.
Блек се наслаждаваше на могъществото си. Той пусна втората бомба, като каза:
— Причината беше роботът, разбира се. Чувате ли, доктор Келвин?
— Чувам — чу се за първи път гласът на Сюзън Келвин. — Всъщност аз почти очаквах това. Роботът
