такъв род реклама ще нанесе немалко вреди на корпорацията ви. Предполагам, че са ви добре известни законите, които забраняват използуването на роботи в населените светове.
— Разбира се!
— Знаете, че „Ю. С. Роботс“ е единственото предприятие в Слънчевата система, което произвежда позитронни роботи, а ако Байърли е робот, той непременно е позитронен робот. Известно ви е също, че всички позитронни роботи се дават под наем, а не се продават; че корпорацията остава собственик и стопанин на всеки робот и следователно носи отговорност за неговите действия.
— Господин Куин, няма нищо по-лесно от това, да се докаже, че корпорацията никога не е произвеждала човекоподобен робот.
— А може ли да произведе? Говорим просто за възможности.
— Да, може.
— И очевидно това е възможно да стане и тайно. Без да се регистрира в книгите ви.
— Не и позитронният мозък, сър. Тук се преплитат твърде много фактори, а и всичко става под най-строг правителствен контрол.
— Да, но роботите се износват, чупят се, повреждат се — и биват демонтирани.
— А позитронните мозъци или се използуват отново, или се унищожават.
— Виж ти! — Франсиз Куин си позволи едва забележим сарказъм. — Ами ако някой от тях случайно, разбира се, не бъде унищожен и случайно се намери човекоподобен робот, в който още не е вложен мозък?
— Изключено!
— Вие ще трябва да доказвате това пред правителството и пред народа, тъй че защо не го докажете първо на мен?
— Но какъв смисъл би имало корпорацията да произвежда човекоподобен робот? — изгуби търпение Ланинг. — Какви могат да бъдат нашите съображения? Съгласете се, че ние можем да имаме поне малко здрав разум.
— Моля ви, драги мой. Корпорацията би била много доволна, ако в различните населени светове бъде разрешено да се използуват човекоподобни роботи. Това би донесло огромни печалби. Но у хората са се наслоили предразсъдъци в това отношение. Тогава нека първо им се даде възможност да свикнат с такива роботи — ето какъв способен юрист си имаме, какъв добър кмет. А те се оказват роботи. Купувайте нашите роботи!
— Пълна фантастика И щеше да предизвика смях, ако не беше доведена до абсурд.
— Възможно е. Но защо не докажете, че е така? Или все още предпочитате да го докажете пред публика?
В стаята вече притъмняваше, но още не беше достатъчно тъмно, за да не се забележи червенината, която изби от притеснение по лицето на Алфрид Ланинг. Робоспециалистът протегна бавно ръка към бутона и стените се обляха в мека светлина.
— Ще видим — каза той.
Трудно е да се опише лицето на Стивън Байърли. По документи той беше на четиридесет години и наглед — пак на четиридесет, но неговият здрав, жизнен и добросърдечен вид лишаваше автоматично от всякакъв смисъл изтъркания израз „изглежда на толкова, на колкото е“.
Това беше още по-вярно, когато той се смееше, а в момента той се смееше Смехът му ехтеше силно и продължително, стихваше за малко, после пак се разнасяше.
А напрегнатото лице на Алфрид Ланинг представляваше нещо като паметник на недоволството. Той понечи да се обърне към жената, която седеше до него, но тя само сви тънките си безкръвни устни.
Най-после Байърли успя да си поеме дъх и дойде на себе си.
— Не, кажете, доктор Ланинг… наистина ли? Аз!… Аз робот?
— Аз не твърдя такова нещо, сър — сряза го Ланинг. — За мен е достатъчно да сте представител на човешкия род. И тъй като не сте произведен от нашата корпорация, напълно съм убеден, че сте такъв — поне от гледище на закона. Но понеже предположението, че сте робот, беше изказано най-сериозно от не случаен човек…
— Не казвайте името му, ако това ще отрони дори зрънце от нашата гранитна етика, но нека го наречем условно Франк Куин. Продължавайте!
Ланинг изсумтя силно, ядосан, че го прекъснаха, и след подчертано гневна пауза продължи с още по- леден глас:
— …от не случаен човек — сега не е време да гадаем името му, — аз съм принуден да потърся вашата помощ, за да го опровергая. Самият факт, че такова предположение може да бъде изказано и разпространено чрез средствата, които този човек има на разположение, може да нанесе голям удар на компанията, която аз представлявам — дори ако това твърдение остане недоказано. Разбирате ли ме?
— Да, съвсем ясно ми е в какво положение сте. Самото обвинение е смешно. А неприятностите, които ви чакат, са сериозни. Извинете, ако съм ви обидил със смеха си, но ме разсмя обвинението, а не вашето затруднение. Как мога да ви помогна?
— Много лесно. Ще трябва само да си поръчате обяд в някой ресторант, да се снимате на масата и да изядете обяда в присъствието на свидетели.
Сега, когато най-трудната част от този разговор отмина, Ланинг се отпусна в креслото си. Жената до него наблюдаваше внимателно Байърли и дотолкова бе погълната от това, че не вземаше никакво участие в разговора.
Стивън Байърли срещна погледа й за миг и едва се откъсна от него. После отново се обърна към робоспециалиста. Известно време въртя замислено в ръце бронзовото преспапие, което беше единственото украшение на бюрото му. След това каза тихо
— Боя се, че не мога да ви направя тази услуга — и вдигна ръка. — Почакайте, доктор Ланинг. Разбирам, че цялата тази история ви е неприятна, че са ви замесили в нея против волята ви и вие чувствувате, че играете недостойна и дори смешна роля. Но все пак този въпрос много по-пряко засяга мен, тъй че бъдете толерантен. Преди всичко не мислите ли, че Куин — така де, онзи не случаен човек — ви заблуждава, за да ви накара да вършите това, от което той е заинтересован?
— Едва ли такъв уважаван човек ще рискува да се изложи, ако не усеща здрава почва под краката си.
В очите на Байърли вече нямаше и следа от смях.
— Вие не познавате Куин. Той е способен да се задържи върху урва, на която и коза не би пристъпила. Предполагам, че ви е запознал с подробностите на това проучване, което твърди да е правил на миналото ми.
— Достатъчно, за да се убедя, че корпорацията ще има доста главоболия, докато го опровергае. А за вас това е толкова лесно.
— После, вие сте повярвали, че аз не ям. Но вие сте учен, доктор Ланинг! Каква логика само! Никой не ме е виждал да ям, следователно аз не ям. Което и трябва да се докаже.
— Вие прибягвате до прокурорски маневри, за да усложните един толкова прост въпрос.
— Напротив, мъча се да изясня въпроса, който вие с Куин толкова много сте усложнили. Знаете ли, аз наистина не спя много, това е вярно и, разбира се, никога не спя пред публика. А и не обичам да ям с други хора — някаква особена идиосинкразия, вероятно на нервна почва, — но това не вреди никому. Вижте, доктор Ланинг, нека ви изложа една хипотеза. Да допуснем, че имаме работа с политик, който гледа на всяка цена да отстрани своя противник и ровейки се в частния му живот, се натъква на такива странности, за каквито току-що стана дума. Да допуснем след това, че за да очерни колкото е възможно повече своя противник, той прибягва до вашата компания като идеално средство за тази цел. Допускате ли в такъв случай, че той ще дойде и ще каже: „Еди-кой си е робот, защото не яде с хора и аз никога не съм го виждал да заспи на заседание на съда, а веднъж, когато надникнах през прозореца му посред нощ, той четеше книга и забелязах, че в хладилника му няма никакви продукти?“ Ако ви кажеше такова нещо, щяхте да се обадите да му сложат усмирителна ризница. Но той ви казва: „Той никога не спи, никога не яде“, и вие дотолкова сте поразен от това твърдение, та не ви идва наум, че е невъзможно то да се докаже. И започвате да играете по свирката му.
