— Независимо дали смятате този въпрос за сериозен, или не — каза Ланинг със застрашително упорство, — за да се ликвидира той, е необходим само обядът, за който ви казах.
Байърли отново се обърна към жената, която го наблюдаваше все тъй внимателно с каменно лице.
— Извинете, добре ли чух името ви? Доктор Келвин, нали?
— Да, господин Байърли.
— Робопсихологът на „Ю. С. Роботс“?
— Робопсихологът, моля.
— Нима психологията на роботите е толкова различна от човешката?
— Колкото Луната от Земята — позволи си да се усмихне студено тя. — Преди всичко роботите са безкрайно честни.
В ъгълчетата на устата на юриста трепна усмивка.
— Това вече е тежък удар. Но аз исках да кажа друго. Тъй като сте психо… тоест робопсихолог, при това жена, готов съм да се обзаложа, че сте направили нещо, за което доктор Ланинг не е и помислил.
— Какво именно?
— Взели сте в чантата си нещо за ядене.
Нещо трепна в очите на Сюзън, тренирани да гледат с безразличие.
— Вие ме удивлявате, господин Байърли.
Тя отвори чантата си, извади една ябълка и спокойно му я подаде. Доктор Ланинг, след като едва не подскочи в началото, сега проследи със затаен дъх как ябълката премина от едната ръка в другата.
Стивън Байърли спокойно отхапа парче от ябълката и все така спокойно го сдъвка и глътна.
— Видяхте ли, доктор Ланинг?
Доктор Ланинг се усмихна с такова облекчение, че дори веждите му добиха за секунда добродушно изражение. Но това продължи не повече от миг. Сюзън Келвин каза:
— Бях любопитна да видя дали ще я изядете, но това, разбира се, нищо не доказва.
— Нима? — усмихна се Байърли.
— Естествено, не доказва. Очевидно е, доктор Ланинг, че ако този мъж е човекоподобен робот, имитацията би трябвало да бъде пълна. Той прекалено много прилича на човек. В края на краищата ние цял живот се движим между хора и някакво само приблизително сходство не би могло да ни измами. Той трябва да бъде направен безупречно. Обърнете внимание на кожната тъкан, на цвета на ирисите, на костите на ръката. Ако това е робот, жалко, че не е произведен от нашата фирма. Такава изпипана работа! И мислите ли, че който се е погрижил за всички тези подробности, не би се сетил да добави няколко устройства за ядене, сън, отделяне? Може би само за извънредните случаи например, за да се избягнат положения като сега създалото се. Така че едно ядене нищо не доказва.
— Чакайте малко — изръмжа Ланинг, — аз не съм чак такъв глупак, какъвто се мъчите да ме изкарате и двамата. За мен няма значение човек ли е господин Байърли, или не. Важното е да спася от беда корпорацията. Един обяд на публично място ще ликвидира този въпрос веднъж завинаги, каквото и да направи Куин. А тънкостите можем да оставим на юристите и робопсихолозите.
— Но, доктор Ланинг — каза Байърли — вие забравяте, че в случая е замесена политика. Аз толкова много държа да бъда избран, колкото Куин — да попречи на избирането ми. Между другото, забелязахте ли, че се изтървахте и казахте името му. Това е един стар професионален трик. Знаех си, че ще се изтървете.
Ланинг се изчерви.
— Какво общо имат тук изборите?
— Сензацията е нож с две остриета, сър. Щом Куин иска да ме обяви за робот и има кураж да направи това, аз пък имам куража да поема хвърлената ръкавица.
— Искате да кажете, че… — ужаси се Ланинг.
— Именно. Искам да кажа, че ще го оставя да действува — да си избере въже, да опипа здравината му, да си отреже колкото е нужно, да му върже примка, да пъхне главата си и да се озъби. А с останалите подробности ще се заема аз.
— Прекалено самоуверен сте.
Сюзън Келвин стана.
— Да вървим, Алфрид. Няма да го разубедим.
— Ето, виждате ли, че разбирате и от човешка психология — усмихна се Байърли.
Но вечерта, когато Байърли остави колата си на транспортьора, водещ към подземния гараж и се приближи до къщата си, в него като че не личеше онази самоувереност, която бе направила впечатление на доктор Ланинг.
Когато той влезе, човекът в инвалидната количка вдигна поглед към него и се усмихна. Лицето на Байърли грейна от обич. Той пристъпи към количката.
Гласът на сакатия представляваше хриплив, чегъртащ шепот, който излизаше от завинаги изкривена уста, зинала на лицето, цяло насечено от белези.
— Закъсня, Стив.
— Закъснях, Джон, зная. Но днес се сблъсках с една необичайна и интересна трудност.
— Така ли? — нито обезобразеното лице, нито немощният глас можеха да изразят нещо, но в ясните очи личеше тревога. — Не можеш ли да се справиш с нея?
— Не съм съвсем сигурен. Може би ще се наложи да ми помогнеш. Ти си големият ум в тази къща. Искаш ли да те изнеса в градината? Навън е чудна вечер.
Силните му ръце вдигнаха Джон от количката. Внимателно, почти нежно те обхванаха раменете и бинтованите му крака. Байърли мина бавно през стаите, спусна се по полегатата бетонна пътечка, направена специално за инвалидната количка, и през задната врата излезе в градината, оградена със стена с бодлива тел по горния й край.
— Защо не ме оставиш да се возя в количката, Стив? Това е глупаво.
— Защото ми прави удоволствие да те нося. Имаш ли нещо против? Нали и на самия теб ти е приятно от време на време да излезеш от това механизирано возило. Как се чувствуваш днес?
Безкрайно внимателно той положи Джон върху прохладната трева.
— Как искаш да се чувствувам? Но разкажи ми за твоята трудност!
— Тактиката на Куин в предизборната кампания ще се опира главно на твърдението, че аз съм робот.
Джон отвори широко очи.
— Откъде знаеш? Това е невъзможно. Просто не мога да повярвам.
— Е, щом ти казвам, значи е така. Днес при мен идваха едни от главните учени на „Ю. С. Роботс“, а зад това несъмнено стои той.
Ръцете на Джон късаха стръкче след стръкче трева.
— Ясно. Ясно.
— Но нека го оставим той да избира оръжието — каза Байърли. — Знаеш ли, имам една идея. Чуй я и кажи ще можем ли да я осъществим.
Тази вечер в канцеларията на Алфрид Ланинг се разиграваше няма сцена — само от погледи. Франсиз Куин гледаше замислено Алфрид Ланинг. Ланинг гледаше свирепо Сюзън Келвин, а тя гледаше с нищо неизразяващ поглед Куин.
Франсиз Куин наруши мълчанието, опитвайки се да разведри атмосферата:
— Блъф! Измислил го е, но не го е домислил.
— И вие сте готови да заложите на тази карта, господин Куин? — попита с безразличие доктор Келвин.
— Как да ви кажа, всъщност вие залагате.
— Слушайте — викна силно Ланинг, с което се мъчеше да скрие явния си песимизъм, — ние направихме това, което искахте от нас. Видяхме с очите си този човек да яде. Смешно е да се твърди, че е робот.
— Така ли мислите? — Куин се обърна към Келвин. — Ланинг казва, че вие сте специалист.
Ланинг започна почти заплашително:
