Айзък Азимов
Робът — коректор
„Ю Ес Роботи и Меканикъл мен инк“, като ответници по случая, имаха достатъчно влияние, за да осигурят процес при затворени врати без съдебни заседатели.
Не че Североизточният университет се опита да им попречи. Попечителите много добре знаеха как може да реагира обществеността на всяка информация, засягаща лошото поведение на един робот, без значение колко странно може да е то. Те също така имаха ясна визуална представа как негодуванието срещу роботите може съвсем неочаквано да се превърне в негодувание срещу науката.
Правителството, представлявано в този случай от съдията Харлоу Шейн, също беше много загрижено и желаеше тази бъркотия да се разреши тихомълком. И „Ю Ес Роботи“, и академичният свят не бяха подходящите институции, които да настроиш срещу себе си.
— След като не присъстват нито преса, нито съдебни заседатели, нека, господа, да се придържаме колкото се може по-малко към формалностите и да преминем към фактите — започна съдията Шейн.
Той се усмихна сковано, когато каза това, може би без много да се надява, че предложението му ще бъде прието, и дръпна робата си така, че да може да седи по-удобно. Лицето му беше приятно румено, брадичката му кръгла и мека, носът — голям, а очите му бяха светли и отдалечени едно от друго. Като цяло, това не беше лице с особена внушителност и съдията знаеше това.
Барнабас Х. Гудфелоу, професор по физика в Североизточния университет, положи клетва пръв с такова изражение, което съвсем не отговаряше на името му. След обичайните проучващи въпроси, прокурорът бръкна с ръце дълбоко в джобовете си и каза:
— Кога, професоре, въпросът за възможната работа на Робот ЕЗ–27 привлече вниманието ви и как?
Малкото и ъгловато лице на професор Гудфелоу придоби смутено изражение, не по-доброжелателно от това, което замести.
— Имал съм професионални и социални контакти с доктор Алфред Ленинг, директор на проучванията в „Ю Ес Роботи“. Тогава бях склонен да го изслушам толерантно, когато получих доста странно предложение от него на трети март миналата година…
— През 2033?
— Точно така.
— Извинете ме за прекъсването. Моля, продължавайте.
Професорът кимна хладно, намръщи се, за да подреди фактите в главата си и започна да говори.
Професор Гудфелоу гледаше робота със смущение. Той беше внесен в хранилището в сандък, според указанията, определящи пренасянето на роботи от едно място на друго на повърхността на Земята.
Той знаеше, че ще пристигне, не че не беше подготвен. От момента, в който доктор Ленинг му се обади за пръв път на трети март, той чувстваше, че се поддава на внушенията на другия и сега, като неизбежен резултат от това, стоеше лице в лице с робота.
Той изглеждаше необичайно голям, тъй като стоеше на една ръка разстояние.
Алфред Ленинг огледа старателно робота, като че да се увери, че не е бил повреден при пренасянето. След това се обърна към професора.
— Това е Робот ЕЗ–27, първият от този модел, който е на разположение за обществени нужди — той се обърна към робота. — Това е професор Гудфелоу, Изи.
Изи проговори безизразно и толкова внезапно, че професорът се изплаши.
— Добър ден, професоре.
Изи беше висок близо два метра и имаше пропорциите на човек — това беше главната цел на „Ю Ес Роботи“. Това, както и притежаването на основните патенти върху позитронния мозък, им беше осигурило, на практика, пълен монопол върху роботите и почти пълен монопол върху изчислителните машини.
Двамата мъже, които разопаковаха робота, си бяха заминали, и професорът местеше погледа си от Ленинг към робота и обратно към Ленинг.
— Сигурен съм, че е безопасен — каза той, но не звучеше толкова сигурен.
— По-безопасен, отколкото съм аз — отвърна Ленинг. — Аз мога да бъда предизвикан да ви ударя. Но Изи не може. Предполагам, знаете трите закона на роботиката.
— Да, разбира се — каза Гудфелоу.
— Те са построени върху позитронните образци на мозъка и трябва да бъдат наблюдавани. Първият закон, основното правило за съществуване на робот, съхранява живота и благополучието на всички хора. — Той направи пауза, потърка едната си буза, след което добави: — Това е нещо, в което бихме желали да убедим цялата Земя, ако можехме.
— Просто изглежда огромен.
— Съгласен съм, но какъвто и да изглежда, ще откриете, че той
— Не съм сигурен по какъв начин. В тази насока разговорите ни не бяха много полезни. Все пак аз се съгласих да видя обекта, и това и правя.
— Ще направите и нещо повече, освен само да го гледате, професоре. Носите ли книга?
— Да.
— Може ли да я видя?
Професор Гудфелоу се наведе без обаче да сваля очите си от метала с човешки форми, който стоеше срещу него. От куфарчето в краката си той извади една книга.
Ленинг протегна ръка за нея и погледна заглавието.
— „Физико-химия на електролитите в разтвор“. Напълно честно, господине. Вие сам сте я избрали съвсем случайно. Този текст не е бил избран по мое предложение. Прав ли съм?
— Да.
Ленинг подаде книгата на Робот ЕЗ–27. Професорът леко подскочи.
— Не! Това е ценна книга!
Ленинг повдигна вежди:
— Изи няма намерение да разкъсва книгата на две като проява на сила, уверявам ви. Той може да държи книга толкова внимателно, колкото вие или аз. Хайде, Изи.
— Благодаря ви, господине — каза Изи. След това, обръщайки огромното си метално тяло леко настрани, добави: — С ваше позволение, професор Гудфелоу.
Професорът се втренчи, а след това каза:
— Да… разбира се.
С бавни и отмерени движения на металните си пръсти. Изи преместваше страниците на книгата, поглеждайки първо лявата страница, след това дясната. Обръща страницата, поглежда лявата, след това дясната. Обръща страницата и така нататък минута след минута.
Усещането за неговата сила правеше да изглежда по-малка дори огромната стая с бетонни стени, в която стояха и превръщаше двамата мъже, които наблюдаваха, в нещо значително по-нищожно от мъже с напълно естествени размери.
— Светлината не е много добра — промърмори Гудфелоу.
— Ще свърши работа.
— Но какво прави сега? — попита той малко по-рязко.
— Търпение, господине.
И последната страница беше прелистена.
— Е, Изи? — попита Ленинг.
— Това е много правилна книга и имам много малко забележки. 22 ред на 27 страница, думата „положителен“ е написана „полужителен“. Запетайката на ред 6 страница 32 е излишна, но такава е трябвало да бъде използвана на 13 ред 54 страница. Знакът „плюс“ в уравнението XIV–2 на страница 337 трябва да има знак „минус“, ако се следва логиката на предишните уравнения…
— Чакай! Чакай! — извика професорът. — Какво прави той?
— Да прави? — повтори раздразнено Ленинг. — Но, човече, той вече го направи! Той направи коректура на тази книга.
— Направил й е коректура?
— Да. През краткото време, което му бе нужно да прелисти тези страници, той е забелязал всяка грешка
