Робът — коректор

сте авторът. Името на автора, естествено, е в началото на всеки лист от шпалтите.

— Значи ти правиш и… ъ… изводи. Кажи ми… — той не се сдържа да не зададе този въпрос. — Какво мислиш за книгата на този етап?

— Беше ми много приятно да работя с нея — каза Изи.

— Приятно? Това е случайна дума за… ъ… механизъм без емоции. Казаха ми, че ти нямаш емоции.

— Думите от вашата книга са в съответствие с моите вериги — обясни Изи. — Те предизвикват малко или почти никакъв потенциал. В мозъка ми е заложено да превръщам този механичен факт в дума като „приятно“. Емоционалният контекст е случаен.

— Разбирам. Защо мислиш, че книгата е приятна?

— Занимава се с човешки същества, а не с неорганични вещества или математически символи. Вашата книга се опитва да разбере човешките същества и да помогне в увеличаване на човешкото щастие.

— А това е, което ти се опитваш да направиш и затова е в съответствие с твоите вериги? Така ли е?

— Така е, професоре.

Петнадесетте минути изтичаха. Нинхаймер излезе и отиде в университетската библиотека, която вече затваряше. Той я задържа отворена още малко, докато открие един елементарен текст по роботика. Взе го със себе си у дома.

Освен извънредното включване на допълнителен материал, шпалтите бяха изпратени на Изи и оттам на издателите с малко намеса на Нинхаймер — а по-късно и без нея.

— Това почти ме кара да се чувствам безполезен — каза Бейкър с усилие.

— А би трябвало да те кара да чувстваш, че имаш време за нов проект — отговори му Нинхаймер, без да вдига поглед от записките, които правеше в последния брой на „Теории на социалната наука“.

— Просто още не съм свикнал. Продължавам да се тревожа за шпалтите. Глупаво е, знам.

— Така е.

— Онзи ден взех няколко листа преди Изи да ги е изпратил на…

— Какво? — Нинхаймер вдигна поглед сърдито. Копието от теориите се затвори. — Притеснявал ли си машината по време на работата й?

— Само за минутка. Всичко беше наред. О, беше променила една дума. Вие се бяхте насочили към нещо като „престъпен“. Изи я беше променил на „необмислен“. Той смяташе, че второто прилагателно се вписва по-добре в контекста.

Нинхаймер се замисли.

— Ти какво си помисли?

— Нали знаете, съгласих се с него. Одобрих промяната.

Нинхаймер се обърна на въртящия се стол, за да погледне в лицето своя млад сътрудник.

— Вижте сега, искам това да не се повтаря. Ако ще ползвам машината, искам… ъ… изцяло да я ползвам. Ако трябва да използвам нея и загубя все пак вашите… ъ… услуги, защото вие я наглеждате, когато целият печат не се нуждае от надзор, аз нищо не печеля. Разбирате ли?

— Да, доктор Нинхаймер — каза сподавено Бейкър.

Предварителните екземпляри на „Социални напрежения“ пристигнаха в офиса на доктор Нинхаймер на осми май. Той прегледа един набързо, прелиствайки страници и спирайки, за да прочете по някой абзац тук-там. След това го остави настрана.

И съвсем забравил за тях, както обясни по-късно. Осем години той беше работил над тази книга, но сега и през последните няколко месеца други интереси го увлякоха, след като Изи беше свалил товара на книгата от плещите му. Той дори не бе помислил да дари обичайния екземпляр на библиотеката. Дори Бейкър, който се бе посветил само на работа, и който странеше от ръководителя на факултета, откакто той го смъмри на последната им среща, не получи копие.

На шестнадесети юни бе сложен край на това състояние на нещата. Нинхаймер получи телефонно обаждане, което много го изненада.

— Шпайдел! В града ли си?

— Не, господине, в Кливланд съм. — Гласът на Шпайдел трепереше от вълнение.

— Тогава защо се обаждаш?

— Защото точно преглеждах новата ти книга! Нинхаймер, луд ли си? Да не си откачил?

Нинхаймер настръхна.

— Нещо… ъ… не е наред ли? — попита той разтревожено.

— Да не е наред ли? Ще ти посоча страница 562. Какво, за бога, си имал предвид като си интерпретирал работата ми по този начин? Къде в цитираната публикация правя твърдението, че престъпната личност не съществува, и че истинските престъпници са законоприлагащите агенции? Ето, нека да цитирам…

— Чакай! Чакай! — изкрещя Нинхаймер, опитвайки се да открие страницата. — Нека да погледна. Нека да погледна… Боже мой!

— Е?

— Шпайдел, не виждам как е могло да се случи такова нещо. Аз никога не съм писал това.

— Но това е отпечатано. И това изопачаване не е най-лошото. Погледни на страница 690 и си представи какво ще направи с теб Ипатиев като види как си оплескал откритията му! Виж, Нинхаймер, книгата е пълна с такива работи. Не зная какво мислиш ти, но няма какво друго да се направи, освен книгата да се изтегли от пазара. И по-добре си подготви дълги извинения за следващото събрание на асоциацията!

— Шпайдел, чуй ме…

Но Шпайдел беше затворил.

Тогава Нинхаймер прегледа старателно книгата и започна да отбелязва с червено отделни пасажи. Той сдържаше емоциите си забележително добре, когато отново се изправи пред Изи, но устните му бяха пребледнели. Той подаде книгата на Изи и каза:

— Би ли прочел отбелязаните пасажи на страници 562, 531, 664 и 690?

— Да, професор Нинхаймер.

— Не е така, както го бях написал на оригиналните шпалти.

— Не, господине, не е.

— Ти ли си го променил в това, което сега е написано?

— Да, господине.

— Защо?

— Господине, пасажите такива, каквито бяха във вашия вариант, бяха извънредно оскърбителни за определени групи човешки същества. Счетох за целесъобразно да променя начина на изразяване, за да предотвратя причиняването на вреда на тези групи.

— Как смееш да правиш подобно нещо?

— Първият закон, професоре, ми забранява чрез бездействие да позволя да бъде причинена вреда на човешки същества. Естествено, вземайки под внимание вашата репутация в света на социологията и широкото разпространение, което ще получи вашата книга сред образованите хора, щеше да бъде причинена значителна вреда на много от човешките същества, за които говорите.

— Но разбираш ли вредата, която ще ми бъде причинена на мен сега?

— Беше наложително да избера алтернативата с най-малка вреда.

Професор Нинхаймер, побеснял от яд си тръгна, клатушкайки се. Беше му ясно, че „Ю Ес Роботи“ ще трябва да отговаря пред него за това.

Появи се някакво вълнение на масата на защитата, което нарасна, когато обвинението достигна до най-важната точка.

— Тогава Робот ЕЗ–27 ви съобщи, че причината за неговото действие е била базирана на първия закон на роботиката?

— Точно така, господине.

— Че всъщност не е имал избор?