— Не го прави. Няма да успееш да докажеш… з-з…

— Злонамереност?

— Злонамереност. Ставам все по-силен. Чувствам само тр…

— Треперене?

— Травмата. Досега не съм бил подлаган на такава интервенция.

Андрю чувстваше мозъка си. Никой друг не можеше да го стори. Знаеше, че е добре. В месеците, когато се учеше да координира движенията си, прекарваше много време пред огледалото.

Не приличаше съвсем на човек. Лицето му беше сковано… Прекалено вдървено… Движенията му бяха бавни. Липсваше им безгрижната свобода на човешките. Може би това щеше да дойде с времето. Поне можеше да се облича, без дрехите да контрастират с металната му физиономия.

— Ще се захвана отново с работа — обяви той.

Пол се разсмя и каза:

— Това означава, че си добре. Какво ще правиш? Ще пишеш нова книга?

— Не — отговори сериозно Андрю. — Живея прекалено дълго, за да ме погълне само едно занимание. Навремето бях художник и историк. Още мога да бъда. Сега искам да бъда роботобиолог.

— Искаш да кажеш роботопсихолог?

— Не. Това означава работа върху позитронния мозък, но сега нямам такава нагласа. Според мен, роботобиологът трябва да изследва функцията на тялото, прикрепено към мозъка.

— Не става ли дума за обект на кибернетиката?

— Кибернетиката изследва металното тяло. Аз ще изучавам органичното, хуманоидно такова. Доколкото ми е известно, то е само едно — моето.

— Струва ми се, че стесняваш полето си на изява — отбеляза Пол. — Като художник, беше всестранен. Като историк — работеше с роботи. Като роботобиолог ще се занимаваш единствено със себе си.

— Изглежда си прав — кимна Андрю в знак на съгласие.

Трябваше да започне от самото начало. Не знаеше нищо за науката биология. Андрю стана обичайна гледка в библиотеките, където седеше над справочниците с часове. Облечен в дрехи, изглеждаше съвсем нормално. Онези, които знаеха, че е робот, не го смущаваха ни най-малко.

Към къщата си Андрю пристрои лаборатория и собствена библиотека.

Минаха години. Един ден при него дойде Пол.

— Жалко, че повече не работиш върху историята на роботите — каза той. — Разбрах, че „Американски роботи“ е възприела съвсем друга политика.

Пол бе остарял. Отслабналото му зрение бе подменено с фотооптични клетки. В това отношение бе заприличал на Андрю.

— Какво са направили? — попита Андрю.

— Произвели са огромен компютър, който комуникира с хиляди роботи чрез микровълни. Роботите не притежават позитронен мозък. Явяват се подразделения на гигантски мозък, от който физически са разделени.

— Така по-ефективно ли работят?

— Компанията твърди, че е така. Преди да умре, Смит-Робъртсън създаде ново направление. Това беше враждебна реакция срещу тебе. „Американски роботи“ е решена да не произвежда повече роботи като теб, за да не му създават проблеми. По тази причина са отделили мозъка от тялото. Мозъкът няма да има тяло, което ще трябва да се подменя. Тялото няма да има мозък, който да има някакви желания.

— Изумително е твоето влияние върху историята на роботиката, Андрю — продължи Пол. — Твоят художнически талант принуди компанията да програмира роботите по-прецизно. Свободата ти извоюва закон за защита правата на роботите. Настояването ти да станеш андроид, ги принуди да отделят мозъка от тялото.

— Подозирам, че накрая фирмата ще създаде един огромен мозък, който ще контролира няколко милиарда роботи — отбеляза Андрю. — Ще поставят всичките яйца в една кошница. Това изобщо не е редно.

— Мисля, че си прав. Лошото е, че събитието няма да стане по-рано от сто години. Няма да съм жив, за да го видя. Не съм сигурен, че ще доживея и до следващата година.

— Какво говориш, Пол? — Възкликна загрижено Андрю.

Пол сви рамене.

— Ние сме смъртни, Андрю. Не приличаме на теб. Това не е от съществена важност, но искам да те уверя в едно нещо: аз съм последен от фамилията Мартин. Средствата, които контролирам, ще бъдат прехвърлени на твое име чрез моята фирма. Каквото и бъдеще да те очаква, поне материално ще бъдеш осигурен.

— Това не е необходимо — възрази Андрю. За всичките тези години не можа да привикне със смъртта на Мартинови.

— Хайде да не спорим — помоли Пол. — Така трябва да бъде! Над какво работиш сега?

— Програмирам система, снабдяваща андроидите, т.е. мен, с енергия от друг източник. Вместо от атомни клетки, енергията ще идва от разграждането на хидрокарбонати.

Пол изви вежди.

— Значи, те ще дишат и ще се хранят?

— Да.

— От колко време работиш върху проблема?

— От много отдавна, но мисля, че постигнах резултат. Изобретих подходяща камера, която да катализира необходимия разпад.

— Но защо го правиш, Андрю? Атомните клетки ми се струват напълно подходящи.

— Прав си, но те не приличат на човешките.

15.

Отне му много време, но Андрю не бързаше. На първо място, той не искаше да прави нищо, докато Пол не умре на спокойствие.

Със смъртта на пра-правнука на господина Андрю се почувства сам сред враждебния свят. Това му даде решителност да продължи по предначертания път.

Все пак не беше съвсем сам. Хората умираха, но „Финголд и Мартин“ съществуваха. Фирмата имаше продължителност на живота, близка с тази на робота. Тя имаше своите цели и ги следваше неотлъчно. Андрю беше изключително богат. Ежегодно в компанията постъпваше абонаментната му вноска. Това легално я правеше съпричастна на съдбата на камерата за разпад.

Когато дойде часът Андрю да посети „Американски роботи“, той отиде сам. Веднъж бе ходил там с господина и веднъж — с Пол. Третият път той приличаше на човек и не се нуждаеше от придружител.

Корпорацията се бе променила. Производствените халета приличаха на космически станции. Между другото, по подобен начин се бяха разрастнали всички останали производства. Това бе станало с помощта на огромна армия от роботи. Земята бе заприличала на парк. Населението, включващо един милиард жители, бе стабилизирано. Тридесет процента от него включваше популацията на роботите.

Директор на Изследователския отдел беше Алвин Магдескю. Косата му беше черна. Лицето и малката брадичка, която стърчеше от него — тъмни… Над кръста не носеше нищо друго, освен вратовръзка. Така диктуваше модата. За разлика от него, дрехите на Андрю бяха доста и носеха белега на изминалите десетилетия.

— Знам за тебе, разбира се. Драго ми е да те видя — посрещна го Магдескю. — Ти си най-популярният ни продукт. Колко жалко, че старият Смит-Робъртсън не те харесваше. С твоя помощ можехме да постигнем много неща.

— Още не е късно — отбеляза Андрю.

— Не мисля така. Времената сега са други. За изминалите сто години роботите на Земята вече нямат самостоятелен мозък. Останалите са използваеми в открито пространство.

— Но аз съм тук и функционирам.

— Вярно е, но са останали много малко като тебе. Какво си си наумил този път?

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату