— Бих желал да приличам още по-малко на робот. След като тялото ми е органично, искам органичен източник на енергия. Донесъл съм тука планове…
Магдескю не ги разгледа подробно. Може би имаше такова намерение, но при един пункт се сепна.
— Гениално просто е! Кой измисли всичко това?
— Аз — отговори Андрю.
Магдескю го изгледа остро.
— Това ще натовари прекалено много тялото ти. Тъй като досега с него не са правени подобни експерименти, съветвам те да не го правиш.
Лицето на Андрю имаше ограничени възможности за изражения, но нетърпението явно прозираше в гласа му.
— Доктор Магдескю, струва ми се, че пропускате нещо много важно. Нямате друг избор, освен да удовлетворите моята молба. След като такова приспособление може да се имплантира в моето тяло, то е приложимо и за човешкото. Известна е вече тенденцията за удължаване живота на човека чрез присаждане на протези. Никой не програмира по-добри протези от мен.
Аз контролирам патента им, легализиран от фирмата „Финголд и Мартин“. Ние сме в състояние сами да развием производство, чиято цел ще бъде изработката на човек, носещ качествата на робот. От всичко това ще страда вашият собствен бизнес.
От друга страна, ако вие се съгласите да ме оперирате, ще получите достъп до този патент. Ще можете да контролирате технологията по създаване на роботи и протезирането на хора. Първоначалната субсидия ще ви бъде отпусната, едва след като се убедим, че операцията е успешна. — Андрю не усети никакво влияние на Първия закон от факта, че е поставил в неудобна ситуация човек. Вече знаеше, че онова, което за момента ти се струва жестоко, след време се превръща в любезност.
Магдескю изглеждаше шокиран.
— Не мога сам да реша подобен проблем — успя да изрече той. — Нужно е да се свика Управителният съвет на корпорацията. Това изисква време.
— Мога да ви отпусна необходимото време — каза Андрю. — Но нямам намерение да чакам цяла вечност.
Със задоволство установи, че и Пол не би могъл да се справи по-добре.
16.
Отне само необходимото време. Операцията протече успешно.
— Бях много против тази интервенция, Андрю — каза Магдескю. — Съвсем не е това, за което си мислиш. Не исках да експериментираме върху тебе. Сега позитронните ти вериги взаимодействат със симулантни нервни пътища. Но ако нещо се случи с тялото, трудно ще съхраним мозъка ти.
— Нито за миг не съм се съмнявал в уменията на Вашите специалисти — успокои го Андрю. — Сега мога да се храня.
— Да, можеш да приемаш маслинено масло. Това предполага периодично почистване на камерата за разпад. Това не е съвсем приятна операция.
— Така щеше да бъде, ако не търсех напредък. Самопочистването не е невъзможно. Сега разработвам устройство, което ще се справя и с твърда храна. Ще изхвърля несмлените частици.
— Това предполага наличието на анус?
— Негов еквивалент.
— С какво друго ще се снабдиш, Андрю?
— С всичко останало.
— И с гениталии?
— Ако съответстват на плановете ми. Тялото ми е платно, върху което ще изрисувам…
Магдескю изчака да довърши изречението. Тъй като Андрю продължаваше да мълчи, той каза:
— Мъж?2
— Ще видим.
— Не разбирам амбициите ти, Андрю. В сравнение с всеки един от нас, ти си най-добрият. Започна да пропадаш от момента, в който стана органичен.
— Мозъкът ми не се повлия от това.
— Вярно е и ти го признавам. Андрю, патентът за протезите носи твоето име. Признат си като изключителен изобретател и новатор. Защо е необходимо да правиш експерименти със собственото си тяло?
Андрю запази отговора на този въпрос за себе си.
Почестите не закъсняха. Приеха го за член на няколко научни съвета. Един от тях се отнасяше към нова наука, планирана като роботобиология. Сега се бе превърнала в протезология.
Послучай неговата сто и петдесет годишнина, „Американски роботи“ организира тържествена вечеря. Ако Андрю съзря ирония в този акт, той запази чувството за себе си.
Алвин Магдескю беше пенсионер, но дойде да председателства празненството. Самият той беше на деветдесет и четири години, но живееше, благодарение на протези. Сред многото функции, които изпълняваха, те поддържаха неговите бъбреци и черен дроб. Върховен момент на тържеството бе тостът, вдигнат от Магдескю. След кратка и емоционална реч той вдигна наздравица за безсмъртния робот.
В лицето на Андрю бяха аранжирани мускули и сухожилия, позволяващи известна изразителност. Но по време на цялата церемония то остана сериозно. Андрю не искаше да бъде безсмъртен робот.
17.
В крайна сметка, протезологията стана причина Андрю да напусне планетата. В последвалите тържеството десетилетия Луната бе добила облика на Земята. Различаваше се от нея по липсата на гравитация, както и по пренаселените си подземни селища.
Протезите там трябваше да се приспособят към отсъствието на земно притегляне. Андрю прекара пет години на Луната, които посвети на съответните адаптации. Когато се разхождаше из роботни популации, всеки го третираше с раболепието, демонстрирано към хората.
Посрещането му на Земята, когато се завърна, можеше да се нарече скучно в сравнение с това в офисите на „Финголд и Мартин“.
Настоящият ръководител на фирмата, Саймън Де Лонг, бе изненадан.
— Съобщиха ни, че се завръщаш, Андрю. — За миг да се обърне към него с „господин Мартин“. — Очаквахме те следващата седмица.
— Загубих търпение — сряза го Андрю. Искаше час по-скоро да стигне до същественото. — Саймън, на Луната ръководих екип от двадесет учени. Никой не подлагаше на съмнение моите заповеди. Лунарните роботи се обръщаха към мен, като към човешко същество. Защо тогава не съм човек?
Де Лонг стана предпазлив.
— Скъпи ми Андрю, както самият ти подчерта, хора и роботи се отнасят към тебе като към човек. Де факто ти си човек!
— Това не е достатъчно! Искам не само да се отнасят с мен така, а законът да ме признае за човек. Искам да бъда човек де юре.
— Това е съвсем друго нещо — подчерта Де Лонг. — Тук ще се сблъскаме с човешката предубеденост. Може много да приличаш на човек, но не си такъв.
— В какво отношение? — попита Андрю. — Имам формата и тъканите на човека. Моите органи са идентични с протезите, имплантирани в някои хора. Притежавам художествен, литературен и научен потенциал, за какъвто много от вас биха мечтали. Какво повече се иска?
— Аз самият не искам нищо. Проблемът е, че Законодателната комисия трябва да те провъзгласи за човек. Честно казано, не очаквам това да се случи.
— С кой от тази комисия трябва да разговарям?
— Предполагам, с председателя на Комитета по наука и технологии.
— Можеш ли да уредиш срещата?
