— Всички, които се поддадоха, са на наша страна. Останалите, а те са мнозинството, не отстъпват от емоционалните си антипатии.
— Емоциите не са добър съветник при разрешаването на който и да било проблем.
— Знам това, Андрю. Те не изтъкват своята антипатия като основен мотив.
— Причина за всичко е мозъкът — каза внимателно Андрю. — Трябва ли да го дефинираме единствено като клетъчна версия на позитроните? Не трябва ли да изтъкнем неговата функция? Толкова ли е важно от какво е направен той? Не е ли най-важно, че мозъкът е материална основа на мисленето?
— Няма да стане — отговори Ли-Синг. — Твоят мозък е произведен от човек, а човешкият — не. Твоят е конструиран, техният — резултат на еволюция. За всеки, решен да издигне бариера между себе си и робота, тази разлика се превръща в желязна стена, висока и дебела по километър.
— Ако се справим с източника на тяхната антипатия…
— Толкова години си живял сред хората, Андрю — отбеляза Ли-Синг. — Въпреки това все още се опитваш да откриеш причина за човешките действия. Бедният ми Андрю! Прости ми, но именно твоята същност на робот е причина за това!
— Не знам… Ако можех да променя…
Ако можеше да промени…
От много време знаеше, че може да се стигне дотам. И ето, озова се при хирурга. Откри един достатъчно добър в своята работа. Разбира се — робот. На човек не можеше да се довери, нито като специалист, нито като намерения.
Хирургът не можеше да извърши такава операция върху човешко същество. Превъзмогнал веднъж вътрешния си смут, предизвикан от Първия закон, Андрю каза:
— Аз също съм робот.
След това с твърдост, която бе усвоил от хората през изминалите десетилетия, отсече:
— Заповядвам ти да извършиш операцията върху мен!
При отсъствието на Първия, такава заповед моментално активира Втория закон.
21.
Чувството му за слабост бе въображаемо. Андрю бе сигурен в това. Беше се възстановил след операцията. Въпреки това се облегна на стената внимателно. Да седне, щеше да бъде прекалено издайнически.
— Окончателното гласуване ще се проведе тази седмица, Андрю — каза Ли-Синг. — Не можех да протакам повече. Със сигурност ще загубим…
— Благодарен съм ти за усилията. Отлагането осигури необходимото време за рискованото ми начинание.
— Какво рисковано начинание? — Ли-Синг не скри своята загриженост.
— Не можех да кажа предварително нито на теб, нито на хората от „Финголд и Мартин“. Сигурен съм, че щяхте да ме спрете. Виж, ако проблемът е в мозъка, няма ли пряко отношение той към безсмъртието? Кой го е грижа как изглежда мозъкът или от какво е изграден? Какво значение има, че мозъчните клетки умират? Всички органи може да бъдат подменени, но промяната на мозъка променя, или убива своя притежател.
Позитронните ми вериги работиха безотказно близо двеста години. Биха го правили още векове наред. Не е ли този факт фундаменталната бариера? Хората толерират безсмъртния робот, защото нехаят за машината. Не приемат обаче безсмъртния човек, защото са смъртни. По тази причина няма да ме провъзгласят за човешко същество.
— Не разбирам накъде биеш, Андрю — обади се Ли-Синг.
— Елиминирах този проблем. Преди няколко десетилетия позитронният ми мозък бе свързан с органични нерви. Сега, чрез операция, потенциалът на позитроните ми бавно бе изтеглен.
За момент набръчканото лице на Ли-Синг остана непроменено. След това устните й се стегнаха.
— Да не искаш да кажеш, че си уредил своята смърт, Андрю? Нямаш право да постъпиш така! Третият закон го забранява.
— Трябваше да избирам между смъртта на тялото ми и смъртта на моите мечти и стремежи. При тези условия, да позволя на тялото ми да живее, е най-голямото незачитане на Третия закон.
Ли-Синг протегна ръка, сякаш искаше да го разтърси, но навреме се овладя.
— Андрю, няма да се получи! Трябва да върнеш нещата обратно по местата им!
— Това е невъзможно. Уврежданията са прекалено големи. Остава ми около година живот. Събрах сили само, за да отпразнувам своята двестагодишнина.
— Не мога да разбера значението на твоето действие! Андрю, ти си глупак!
— Ако това, което извърших, ще ме направи човек, заслужавало си е усилието. Ако не сполуча, поне ще сложи край на борбата си.
Реакцията на Ли-Синг изненада самата нея. Тя започна тихо да плаче.
22.
Последното действие на Андрю развълнува света по странен начин. Всичко, направено от него до този момент, не му бе повлияло по никакъв начин. Впоследствие той бе прегърнал смъртта, за да се превърне в човек. Този факт не можеше лесно да бъде преглътнат.
Тържеството по случай неговата двестагодишнина, последното в живота му, бе организирано някак отчаяно. Световният президент подписа акта и го превърна в закон. Церемонията можеше да се наблюдава по глобалната телевизионна мрежа. Събитието щеше да се излъчва за лунарната колония, както и за марсианската.
Андрю бе в инвалидна количка. Можеше още да ходи, но трепереше.
Човечеството наблюдаваше. Президентът каза:
— Преди петдесет години ти беше провъзгласен за безсмъртен робот, Андрю. — След кратка пауза и с по-тържествен тон, той продължи: — Днес те обявяваме за двестагодишен човек, господин Мартин!
Усмихнат, Андрю пое подадената ръка на президента.
23.
Андрю лежеше в леглото. Мислите му бавно чезнеха.
Той отчаяно се вкопчи в тях. Мъж! Той беше мъж! Искаше това да бъде последната му мисъл. Искаше да се разтопи… Да умре с това.
Андрю отвори очи. За последен път разпозна Ли-Синг, застанала край леглото му. Имаше и други, но те бяха безлични сенки. Само Ли-Синг изпъкваше сред сивотата. Бавно той протегна ръка и усети как тя я поема.
Образът й избледняваше, последните му мисли го напускаха.
Преди да тя изчезне напълно, преди всичко да застине, една последна мисъл пробяга през съзнанието му:
— Малка госпожице… — прошепна той прекалено тихо, за да бъде чут.
Информация за текста
© 1976 Айзък Азимов
© 2001 Пенка Дамянова, превод от английски
Isaac Asimov
The Bicentennial Man, 1976
